Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Е, господин Кошиба — подаде ръка за поздрав, — вече съм запознат с вашето дело. Срещнах се и с колегата Маклай, прегледах старателно документацията. В първата инстанция процесът не е минал блестящо и според мене ни чака много работа. Ако не спечелим делото напълно, а вярвам, че ще е така, то поне ще намалим присъдата на няколко месеца. Дори направих постъпки да ви пуснат…

— Не държа — промърмори Кошиба.

— Смятам, че имате право, още повече, след като делото е насрочено за преразглеждане на първи февруари. Така че остава ни по-малко от месец. За толкова кратко време не си струва да се уреждат цял куп формалности по внасянето на гаранция…

— Аз нямам нищо, откъде да взема за гаранция?…

— Господин Чински искаше да внесе вместо вас.

— Излишна милост. Не се нуждая от помощта на господин Чински.

— Защо?… Той храни много добри чувства към вас. Впрочем нищо чудно. Вие сте спасили живота на годеницата му, пък и неговия. О, и двамата го заслужават. Но да се върнем на въпроса. Вече съм събрал някои материали, които ще ми послужат за защитата. Не разполагам с много време, затова ще бъда кратък. И тъй, преди всичко наредих да се направят рентгенови снимки на Лешек и неговата годеница. Показах ги на мнозина лекари. Мнението на всички е единодушно: операциите не само са направени безупречно, но и доказват изключителната ви способност. Особено операцията на черепната основа. Казват, че е феноменална. Така че трябва да зная къде и при кого сте учили…

Знахарят вдигна рамене.

— Не съм учил.

— Не бива да криете от мене, господин Кошиба — каза любезно адвокатът, — ако искате, мога да го запазя в тайна, но аз трябва да зная. Може би сте работили като болногледач в някоя болница? Или сте били санитар по време на войната?…

— Не.

— А от колко време лекувате хората?… Къде сте били, преди да отседнете във воденицата край Радолишки?

— Преди това не съм лекувал. Там започнах.

— Хм… Не можете да ме убедите, че без всякаква практика сте могли да наместите правилно счупени кости, да правите ампутации с примитивни инструменти и други подобни неща.

— Аз в нищо не искам да ви убедя.

— С липсата на откровеност затруднявате моята защита.

— Че молил ли съм ви да ме защитавате? Нямам нужда от никаква защита.

Адвокатът го погледна учуден.

— Предпочитате да останете в затвора?

— Все ми е едно — отвърна мрачно знахарят.

Адвокатът се ядоса.

— Но на мене не ми е все едно. Решил съм и съм обещал на приятеля си да ви измъкна оттук. И да знаете, че нищо не може да ме спре. Щом вие не искате да ми кажете, ще го науча от други.

— Оставете тази работа — махна с ръка знахарят. — Кому е потрябвала моята свобода, на мене тя не ми е нужна… Дали ще съм в затвора, или не, никого не засяга.

— Глупости говорите, но дори да имахте право, пак е необходимо в името на справедливостта…

— Няма справедливост — прекъсна го Кошиба. — Откъде измислихте тази справедливост?…

Адвокатът кимна.

— Естествено не говоря за абсолютната справедливост. Може би съществува такава, но нашият разум не разполага с никакво мерило, за да установи съществуването й. Аз ви говоря за относителната, човешката справедливост.

Знахарят се засмя подигравателно.

— Никаква няма. Човешка, казвате?… Ето, виждате ме тук, осъден на три години. А абсолютната?… Разбира се, че в разума няма да намерите доказателства за съществуването й. Но не в разума трябва да ги търсите, а в чувствата, в съвестта. И ако в тази съвест намерите само неправда, ако разберете, че целият ви живот е низ от неправди, тогава къде е тя, вашата абсолютна справедливост? Защото не става дума за наказанието. Наказва се за някаква вина. А това е неправда! С нищо незаслужена!

Очите му блестяха, а едрите пръсти на ръцете се свиваха нервно. Адвокатът помълча и неочаквано попита:

— Какво образование имате?

— Никакво образование нямам.

— В документите ви пише, че имате завършено второ отделение в основното училище в Калишко воеводство. Но говорите като интелигентен човек.

Знахарят стана.

— Животът внушава на хората разни мисли… Мога ли да си вървя?

— Момент, моля. Значи не желаете да разговаряте с мене открито?

— Няма за какво.

— Както желаете. Не мога да ви принудя. А сега… може би, се нуждаете от нещо?… Топло бельо или книги?…

— Нямам нужда от нищо — натърти знахарят, — но ако все пак се нуждая от нещо, то е да ме оставят на спокойствие.

Адвокатът се усмихна примирително и протегна ръка.