Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Този път той се появи чак следобед. Доктор Павлицки се настани в двуколката и заразпитва какво се е случило. Простодушният Игнаци, без да си дава сметка какво и на кого говори или пък нарочно, за да огорчи лекаря, който все забравяше да му даде бакшиш, разказа откровено всичко. Оказа се, че както обикновено го изпратили на разсъмване, но не за доктора, а за знахаря Антони Кошиба, дето живее у воденичаря край града.

— Как така?! — подскочи докторът разгневен. — Пратили са те за знахаря?

— За знахаря.

— Господин Киякович май бърза да отиде на оня свят.

— За бързане, не бърза. Защото казват, че ако те лекувал този знахар, болката ти изведнъж изчезвала.

Лекарят избухна.

— Що за невежество! Що за невежество! Не разбирате ли бе, хора, че един обикновен глупак, който няма понятие не само от медицина, но и от анатомия, е опасен за човешкия живот?!

— Знам ли — измънка кочияшът.

— Ей сега ще ти обясня. Да предположим, че най-хубавият ти кон се разболее. Ти при кого ще отидеш? При ветеринарния лекар или при първия срещнат глупак, който не може да различи къде е опашката и къде — главата на коня?

Игнаци се засмя.

— Че кой пък няма да ги различи… А и що ми трябва да предполагам, че конят ми ще се разболее?… Грижи ли се човек за коня си, а конят си го бива, що му трябва да предполага болести, да не чува дяволът.

Доктор Павлицки махна с ръка, но след малко пак се обади:

— Виждаш ли, стигнал ти е умът да не ходиш за знахар, а при мене да дойдеш.

— Какво да правя? Върна ли се с празна кола, боят не ми мърда. Помислих, помислих и си рекох: щом оня не ще, ще взема да ида при господин доктора.

— Кой не ще?

— Ами оня… знахарят от воденицата.

— Как така не ще?

— Ами не ще. Аз, вика, нямам време да ходя по къщите на вашите господари, вика. Не видиш ли, вика, колко болни хора чакат… Тъй ми рече, а аз гледам наистина сума и народ. Като на пазарен ден. Тогава му викам, господарят, викам, ще ти плати повече от всички тия, дето са се събрали, стига само да му помогнеш. А той: щом е болен господарят ти, да дойде като другите. А парѝ не ми трябват… Какво можех да сторя?… Обърнах конете и толкоз. Знаех си отпреди, че той парѝ не взема.

— Но продукти взема — викна Павлицки.

— Не, и продукти не взема! Виж, масло, яйца или салам. Не е той от хитрите.

Лекарят стисна зъби. Когато пристигна в имението, ни най-малко не укори господин Киякович, но на връщане накара Игнаци да отбие към воденицата.

Пред воденицата, по-скоро на двора, пред пристройката, имаше петнайсетина каруци. Разпрегнатите коне скубваха от време на време сено. В колите лежаха болни. Седем-осем селяни, насядали върху гредите до обора, пушеха цигари.

— Къде е този… знахар? — провикна се доктор Павлицки.

Единият от мъжете стана и посочи вратата.

— В стаята, господине!…

Лекарят скочи от двуколката и блъсна вратата. Още в пруста го лъхна неприятната миризма на ютени ботуши, катран и кисело зеле. В стаята беше непоносимо задушно. Купища вещи и мръсотия се търкаляха по пода, по прозорците, навсякъде… Предвижданията на лекаря се оправдаха. До стената седеше жена с явни признаци на жълтеница. Грамаден широкоплещест брадат мъж с прошарена коса се бе навел над масата и смесваше върху мръсна кърпа някакви сушени билки.

— Ти ли си знахарят? — попита рязко доктор Павлицки.

— Аз съм работник във воденицата — кратко отвърна Антони и погледна недоволно новодошлия.

— Но се осмеляваш да лекуваш! Да тровиш хората! Знаеш ли, че за такова нещо се отива в затвор?!

— Какво искате и кой сте? — попита спокойно знахарят.

— Аз съм лекар, доктор по медицина. И не си въобразявай, че ще търпя ти да тровиш народа.

Знахарят свърши с билките, върза ги в кърпата, подаде вързопчето на жената с думите:

— Две щипки на четвърт вода и както казах: да се пие горещо. На гладно, половината сутрин, другата половина вечер. Разбра ли?

— Разбрах.

— Хайде, сбогом.

Женицата благодари и пъшкайки, излезе. Знахарят седна на пейката и се обърна към лекаря:

— Та кого съм отровил, господине?

— Всички тровиш!

— Не е вярно, господине. Нито един не е умрял.

— Не е умрял ли?! Но ще умре! Тровиш бавно организмите им. Това е престъпление! Разбираш ли? Престъпление! И аз няма да го допусна! Нямам право да си затварям очите. В такава мръсотия, в такава смрад? По ръцете ти има повече зараза, отколкото в цяла инфекциозна болница!

Той се огледа с отвращение.

— Помни какво ти казвам: ако не преустановиш престъпната си практика, ще те вкарат в затвора!