Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тогава жените ревнаха и така занареждаха, сякаш се бе случило най-голямото нещастие. Майка Агата прегърна сина си и цялата се тресеше от плач. Само старият Прокоп стоеше неподвижно, но по мустаците и брадата му се стичаха сълзи.

Жените продължаваха да се смеят и плачат, а той кимна на Антони.

— Върви с мене.

Излязоха от пристройката, заобиколиха къщата и влязоха в пруста.

— Давай си шапката — нареди Прокоп.

Взе я и изчезна в стаята. Нямаше го десетина минути. Изведнъж вратата се отвори. Старецът носеше шапката с две ръце. Подаде я на Антони.

— Дръж! Истински царски империали. Ще ти стигнат за цял живот. Доброто, дето ми стори, не се плаща с пари, но това мога, това ти давам. Вземай!

Антони го изгледа, после шапката: беше почти пълна е дребни златни монети.

— Ти какво, Прокоп? — отстъпи крачка назад. — Какво правиш? Полудя ли?

— Вземай — повтори Мелник.

— Че защо са ми?! Не ми трябват. Недей така, Прокоп… За парѝ ли, мислиш, го направих?… От човещина, заради добрината ти. И от жалост към момчето.

— Вземай, вземай.

— Няма да ги взема — отвърна решително Антони.

— Защо?…

— Богатство не ми трябва на мен. Няма да ги взема!

— Бог ми е свидетел, от все сърце ти ги давам. Не ми се свидят.

— Аз пък от все сърце ти благодаря. Благодаря, Прокоп, за щедростта ти, но не ми трябват. Хляб имам, колкото за тютюн и дрехи ще припечеля, защо са ми?!

Мелник се замисли.

— Давам ти ги — каза най-сетне, — не щеш. Твоя си работа. Не мога да те накарам насила. Ама така не може! Ти какво, благодарността ми ли не приемаш? Искаш хората с пръст да ме сочат, че не съм се отплатил за такава добрина?… Не си прав, не е по християнски, човешко не е. Щом златото не вземаш, друго приеми. Бъди ми гост. Живей с нас като роден син. Ако някога поискаш да помогнеш във воденицата или в стопанството, помагай, ако не искаш, недей. Живей все едно си при баща си.

Антони кимна.

— Добре ми е при тебе, Прокоп, и ще остана. Но хляб даром няма да ям. Докато съм здрав и имам сили, от работа няма да се откажа, че то без работа живот ли е? А на тебе сполай ти за доброто сърце.

По този въпрос повече не разговаряха. И всичко си остана постарому. Само че сега на масата майка Агата винаги даваше на Антони отделна чиния и сама му избираше най-тлъстите мръвки.

Следващия петък, когато във воденицата имаше най-много хора, Васил излезе на двора с късо ново кожухче, висока каракулена шапка и ботуши с лачени кончови. Вървеше пред очите на всички, все едно нищо не е било. Селяните чак зяпнаха от почуда и се забутаха с лакът, защото никой не вярваше на приказките на жените, че работникът на Прокоп Мелник Антони Кошиба, някакъв си пришълец отдалече, по чудо излекувал недъга на Васил.

Както всички дотогава разправяха за нещастието на Васил, изведнъж заговориха за изцелението му. Приказваше се в Бернати и Радолишки, във Вицкуни и Нескупа, в Побереже и Гумниски. А оттам мълвата се понасяше нататък, чак до именията на Ромейкови и Кунцевичови, до големите села край Ручейница, пък и още по-далеч. По-малко хора занимаваше това, защото бяха далеко, но тук никой не забравяше необикновеното изцеление във воденицата.

Затова когато в края на февруари на сечището в Чумската гора падаща бреза затиснала един селянин от Нескупа, Фьодорчук, съседите му решили да го откарат във воденицата, при Антони Кошиба… Едва дишаше, като пристигнаха. От устата му течеше кръв и дори беше престанал да охка.

Антони беше тръгнал с чувал трици за хамбара, когато шейната, теглена от дребно шкембесто конче, спря пред воденицата.

— Спасявай го, братко — провикна се един от староверците. — Дърво премаза съседа ни. Четири дечица кръгли сираци ще остави, че миналата година погребахме майка им.

Излезе Прокоп и те го замолиха да се застъпи.

— Твоя син излекува, нека и Фьодорчук спаси.

— Не е моя работа, добри хора — отвърна Прокоп твърдо, — нито мога да му забраня, нито да му наредя. Той си знае.

В това време Антони отърси ръце от брашното и приклекна в снега до шейната.

— Внимателно го вдигнете — рече подир малко — и го носете след мен.

След като излекува Васил, Антони остана да живее в пристройката. Там му беше по-удобно, пък и без друго стоеше празна. Занесоха Фьодорчук там.

До вечерта Антони се занимава с пострадалия, а вечерта отиде в кухнята, където чакаха нескупските селяни.

— Слава богу — рече, — вашият съсед е як мъж и гръбнакът му е останал здрав. Само шест ребра и едната му ключица са счупени. Карайте го вкъщи и да лежи, докато престане да плюе кръв. Започне ли да кашля, нека смуче лед. Нищо горещо не му давайте. И да не движи лявата си ръка. Ще зарасне. След десетина дни пратете човек да ме вземе, ще дойда да го видя.