Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Не ми трябват пари — вдигна рамене. — Не съм останал гладен и жаден, а за кого да събирам.

— Сам си виновен.

— За какво?

— Че нямаш за кого. Трябва да си имаш жена. И деца.

— Стар съм вече — смотолеви той уклончиво.

Зоня се ухили.

— Стар бил. Всяка би дошла.

— Ще мина и без това.

— И аз бих дошла. Истина ти казвам. Бих дошла.

Антони бързо обърна гръб и промърмори:

— Я остави тези глупости.

— Защо да са глупости… Какво си мислиш?! Не минава и месец, без някой да не ме поиска. Не съм чак толкова изпаднала, нищо че съм вдовица. Миналата неделя нали видя, от Вицкуни дойдоха старият Баран и градинарят Шивек. Искаха ме за младия Мишчонек. Ама аз не го ща, макар да е по-млад от мене, пък и сума земя ще му остави баща му. Но не го ща и толкоз. Такъв мъж не искам. А за тебе, само да кажеш, веднага съм готова. И ако искаш да знаеш, и Прокоп ще се радва…

— Не съм за женене, Зоня…

— Не ти харесвам, а?

— Какво ти харесване. Никоя не харесвам, защото не ми е до женене.

— Че защо пък?

— Ей така.

— Жена ти трябва. Не е ли така?

— Не.

— Тогава да те вземат мътните! — избухна неочаквано Зоня. — Бял ден да не видиш! Чума да те тръшне дано! Вода да газиш, жаден да ходиш! Виж го ти него! Саможивец със саможивец!… Инат с ината му!… Добре, добре! Ще ме запомниш ти мене! Тюююю!

И пламнала от гняв, затръшна вратата след себе си и изчезна. Но на другия ден гневът й се беше изпарил. Отново грижовно му досипваше супа, наливаше му по-силен чай, отколкото на другите, и му се усмихваше с равните си бели зъби.

Освен Зоня никой от семейството на воденичаря не влизаше в пристройката при Антони, с изключение, разбира се, на Наталка. Стига да можеше, тя не би излязла оттам. Беше много привързана към Антони.

Един ден му рече:

— Вуйна Зоня все повече се издокарва. Вчера на панаира си купи червена блуза. И миризлив сапун си купи. И обувки на ей такива токчета…

— Хубаво е направила.

— Само че аз знам защо се издокарва.

— Защото е жена, а жените обичат да се издокарват.

— Не — тръсна глава Наталка. — Прави го, че иска да се жени за тебе.

— Не приказвай, каквото ти хрумне — смъмри я той.

— Не аз, а Виталис го каза. И баба.

— Глупости приказват.

Момичето плесна ръце.

— Така ли?… Така ли?…

— Глупости, разбира се, ами ти защо се радваш?

— Знам защо не искаш вуйна Зоня. Ти ще се ожениш за мене, като порасна.

— Сигурно, сигурно — погали я по косата и се усмихна.

— Ще се ожениш ли?

— Ти само порасни.

Единствено с нея обичаше да разговаря и само на нея се усмихваше понякога. Обичаше си Наталка. Затова колкото пъти получеше епилептичен припадък, много се тревожеше и се заричаше, пукне ли пролетта, да тръгне из гората за билките, които можеха да я излекуват. В цялата околност, където хората продаваха или събираха за себе си лайка, валериан, мента, липов цвят, вратига, калуна, мораво рогче, брезови листа, семе от полски мак, ангелика, пелин, живовляк, лудо биле, чубрица, черна роза и разни други билки, не можа нужната да намери. Не си спомняше името й и колкото и да описваше тази билка с малки остри листенца, никой не можеше да му каже нито как се казва, нито среща ли се в тукашните гори.

Веднъж дори в аптеката на Радолишки отиде с надеждата, че там ще я има. Аптекарят обаче, ядосан от дългите му обяснения и от това, че самият той не познава такава билка, му посочи вратата. При това го направи с удоволствие, понеже колкото повече знахари се въдеха в околността, толкова по-малък беше оборотът на аптеката. Успехът, на който се радваше знахарят от близката воденица, беше трън в очите както на местния лекар, доктор Павлицки, така и на аптекаря. Беше се прочул толкова много, че им отнемаше пациентите дори в самия град.

Когато по време на мартенското топене на снеговете хората започнаха да боледуват повече, а пациентите не се увеличаваха, доктор Павлицки се посъветва с аптекаря и реши да действува. Написа обширно донесение до кмета и до околийския лекар, в което се оплакваше от растящата напаст — знахарите, и молеше да се вземат служебни мерки с цел и тъй нататък. Но служебната машина трудно се задвижва и отговор не идваше. Точно тогава се случи нещо, което накара доктор Павлицки да побеснее. Един ден от Ключево изпратиха кола да го вземе. Господарят на Ключево, господин Киякович, страдаше от камъни в бъбреците и често викаше лекаря. Двуколката от Ключево обикновено пристигаше още по тъмно. Причината беше ясна. Вечерта господин Киякович е събрал съседи на бридж, не е могъл да се сдържи да не пийне няколко чашки и през нощта съвсем естествено е получил криза и рано-рано кочияшът Игнаци потегля с двата най-бързи дорести коня за лекаря.