Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Знахарят едва забележимо вдигна рамене.

— Какво да се прави. Нищо лошо не върша. В затвора, казвате? Какво пък, и затворът е за хора, не за кучета. Но не ми се сърдете, господин докторе.

— Само те предупреждавам! И те съветвам да престанеш. Съветвам те!

Закани му се с пръст и излезе. С удоволствие пое чистия въздух. Игнаци от капрата му хвърли ироничен поглед. Доктор Павлицки вече се бе настанил в двуколката, когато на прага на воденицата видя своя бивш пациент Васил. Чакаше, изглежда, точно него, защото се поклони и тръгна към двуколката.

— Добър ден, господин докторе.

Вървеше уверено. Стоеше изправен и гледаше лекаря право в очите.

— Виждате ли, господин докторе, оздравях — заяви гордо. — Слава богу, оздравях. Антони ме излекува. А вие казахте, че за мене нямало никаква надежда. За цял живот искахте сакат да ме оставите.

— И как те излекува? — попита с нескриван гняв лекарят.

— Ами веднага позна, че костите са лошо наместени. Счупи ги и ги намести наново. Сега мога и да танцувам.

— В такъв случай… моите поздравления — смотолеви лекарят и викна на кочияша: — Тръгвай!

Из целия път го гнетяха лоши мисли. Когато стигна вкъщи, вече бяха обядвали. Семейството му обаче се върна на масата, за да му прави компания. Гълташе бързо сухото печено месо, за да не разберат, че не му е вкусно. Старата Марциша, която преди трийсетина години беше го учила да ходи, се въртеше насам-натам, погълната от работа. Баща му жално поглеждаше към вестника, който тъкмо беше започнала да му чете Камила. Преди три седмици бе счупил очилата си, а нямаха пари за нови. Камила беше с една избеляла рокля и изглеждаше жалка и стара, майка му се мъчеше да прикрие с нежна усмивка страданието, изписано на лицето й. Месец кални бани щяха да я закрепят за дълго.

— Боже, боже — мислеше си доктор Павлицки, докато ядеше от компота разварените ябълки. — Толкова ги обичам, за тях съм готов на всичко, но всеки ден, всеки час да гледам мизерията им, това е свръх силите ми.

Струваше му се, че във всеки жест и дума, във всяко кътче на това бедно жилище се крият горчиви упреци към него. Колко надежди свързваха те с неговото бъдеще, с лекарската му практика, с доходите. А ето че вече цяла година седят в тази затънтена дупка и едва свързват двата края.

Ако можеше да се измъкне нанякъде! Трудностите не го плашеха. Би отишъл в Африка, дори в Гренландия. Но тук те ще умрат от глад. Предусещаше, че в широкия свят го чака успех, кариера, парѝ, но много добре знаеше, че никога няма да се осмели да направи решителната крачка. Беше роб на чувствата си, искрени и дълбоки. Тези чувства бяха го приковали към тях, към родителите, сестрата и дори старата Марциша, бяха го приковали като с вериги към малката дървена къщичка в малкия жалък град…

И колкото повече затъваше в тресавището на тази безнадеждна вегетация, толкова по-трогателно и ревностно се стараеше да не издаде отчаянието си пред своите близки. Колко им беше благодарен, че и те с нищо не показваха разочарованието си. Но го измъчваха мислите им, мислите, които сигурно се пораждаха в тях. Те по някакъв тайнствен начин проникваха навсякъде вкъщи, изпълваха въздуха с безнадеждна тъга, която не можеше да разсее дори най-сполучливият престорен смях и най-шумно изразеното доволство.

— Бях при оня знахар — започна Павлицки. — Казах му някои истини и го посъветвах, докато е време да престане тази своя дейност.

— Вярно ли е — обади се Камила, — че пациентите му не били малко?

— Малко ли? — засмя се той. — Да имах една десета от тях, една десета да…

Не довърши, прехапа устни.

Майка му започна бързо, много бързо да говори за котката Баша, че се била завряла някъде, а в сряда Кожицки имал имен ден, за кравата на свещеника, която давала невероятно много мляко.

Но Павлицки не я чуваше. Всичко в него кипеше, кръвта му пулсираше в слепоочията. Изведнъж отмести рязко недоизпитата чаша чай и скочи.

— А знаете ли защо той има повече пациенти? — извика. — Знаете ли?…

Срещна изплашените им погледи, но не можа да се овладее.

— Защото той може да лекува, а аз не мога!

— Юрек! — простена майка му.

— Да! Да! Не мога!

— Какво говориш?!

— Помните ли воденичарчето, дето си беше счупило краката? Помните го, нали?… Представете си, наместил съм ги лошо. Да, лошо. Аз не можах да се справя, а знахарят ги оправил!

Бащата сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, Юрек. Това още нищо не означава. Не си хирург. А като интернист не си длъжен да разбираш нещо, което… не ти е специалност.