Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Аз съм отдалече, от Кралството [10] Полско или Конгресно кралство, създадено през 1815 г. на Виенския конгрес от земите на Варшавското княжество, без Познанско и Краков. До националноосвободителните въстания от 1831 и 1863 г. е имало доста широка автономност. Б.пр. .

— И майка ми беше оттам.

— Госпожа Шкопкова ли?

— Не, моята майка.

— Не сте ли дъщеря на собственичката на магазина?

— Не. Работя при нея.

— А майка ви къде е?

— Почина. Преди четири години… от туберкулоза.

Очите й се насълзиха, а след малко добави:

— Ако тогава бяхте в нашия край, може би щяхте да я излекувате… Горката мама, допускала ли е, че ще имам такава съдба. Но вие да не помислите, че се оплаквам. О, не! Госпожа Шкопкова е много добра с мене. И в крайна сметка нищо не ми липсва… Освен книги и… пиано.

— А баща ви?

— Баща ми беше лесничей в имението на княгиня Дубанцева. В Одринецката гора. Ах, каква красота беше! Баща ми там почина. Бях малко момиченце… Останахме с мама сами. Горката ми майчица трябваше много да работи. Шиеше, даваше уроци по музика. Отначало живяхме в Браслав, после в Швенчани, а накрая тук, в Радолишки. Мама почина тук и аз останах сам-самичка на този свят. Грижеше се за мене бившият енорийски свещеник, но когато го преместиха, той ме повери на госпожа Шкопкова. Има доста добри хора, но си е тежко да нямаш нито един истински близък човек.

Знахарят поклати глава.

— И аз съм го изпитал.

— И вие ли нямате семейство?

— И аз.

— Никого ли?

— Никого.

— Но имате поне обичта на хората, защото ги спасявате. Човек сигурно изпитва истинско удовлетворение, като помага на ближните, като облекчава страданията им. Тогава той се чувствува действително нужен, полезен. Нали няма да ми се смеете, ако ви призная, че от дете си мечтая да стана лекарка. Ако мама беше жива… Бях се подготвила да взема изпитите за шести клас и щях да заминавам да уча в гимназията във Вилно.

Усмихна се тъжно и махна с ръка.

— Ама стига толкова.

— Значи вие имате образование?

— Искаше ми се да имам. Но вече е късно. Слава богу, че поне хлябът ми е осигурен.

На щанда беше оставено някакво ръкоделие — салфетка с пъстри цветя. Момичето я взе и започна да бродира.

— Мога да припечеля дори за рокли и разни дреболии. Виждате ли, бродирам. Това е за госпожа Хермановичова от Пяски.

— Хубаво бродирате.

— Мама ме научи.

Побъбриха още около половин час. Когато дъждът спря, знахарят се сбогува и тръгна. От този ден обаче той все по-често се отбиваше в магазинчето на Шкопкова и оставаше дълго на приказки. Обикна силно госпожица Мариша. Голямо удоволствие му доставяше да я вижда, да гледа оживеното й личице, нежните ръце, светлите, гладко сресани коси. Гласът и беше чист и мелодичен, големите й сини очи гледаха искрено, а при това чувствуваше, че и тя го обича.

Във воденицата както обикновено пред жетва нямаше много работа. Пролетта бе извела хората по нивите, та нямаха време нито за боледуване, нито за лекуване. Тогава и пациенти не прииждаха така масово. Затова през ден, през два Антони ходеше до градчето. Не молеше вече никого да му купува едно-друго, което, разбира се, направи впечатление на семейството на Прокоп Мелник.

— Нещо те тегли тебе в Радолишки — казваше язвително Зоня.

— Какво има да го тегли — шегуваше се Васил. — Сигур някоя жена ще е.

— Я млъквай, умнико — измърморваше недоволен Антони.

Но тъй като на село нищо не остава скрито, скоро всички знаеха, че Антони с часове се заседява в магазина на госпожа Шкопкова.

— Какво от това — вдигна рамене Прокоп, когато Зоня му го каза, — мъжка работа. Шкопкова си я бива. Не е стара, пък и пари има. И търговка е. А ти какво си вреш носа, дето не ти е работа.

Един ден във воденицата пристигна пътуващ търговец. Разтвори вързопите, а цялото семейство се струпа и започна да се чуди на съдържанието им. Какво ли нямаше там! И тънки фабрични платна, и пъстри басми, и кожени градски чанти, и гривни, и разни гердани. Истинско богатство.

Жените писукаха, дъхът им спираше от захлас, всичко оглеждаха, мереха, опипваха. И ожесточено се пазаряха, а никак не им беше лесно, защото търговецът вземаше не само пари, но и лен, вълна, сушени гъби, мед.

Антони наблюдаваше отстрани, а когато жените най-сетне се успокоиха, и той надзърна във вързопите. Не рови дълго. Избра парче копринен плат за рокля и една широка сребърна гривна с някакви зелени стъкълца. Сума ленени чилета и голяма къделя вълна трябваше да даде на търговеца за тях.