Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Доктор Павлицки се разсмя.

— Разбира се! Разбира се! Не съм хирург. Но този знахар, дявол да го вземе, също не е. Един нищо и никакъв селянин! Най-обикновен ратай при воденичаря… Но на мене ми дойде до гуша! Все ми е едно! Няма да позволя да гладуваме! Ще видите! Ще видите, че и аз мога да се боря!

Излезе и тресна вратата.

В градчето Радолишки, там, където тясната уличка, наречена Наполеон, излиза на площад Втори пазар, кръстен площад Независимост, има една едноетажна къща от червени тухли, в партера на която се помещават четири магазинчета. Най-голямо и най-представително е ъгловото, собственост на госпожа Михалина Шкопкова. В магазинчето се продават книжарски стоки, гербови и пощенски марки, панделки и ширити, копчета, с една дума, кинкалерия и пасмантерия, както и тютюн и цигари.

При всяко идване в Радолишки Антони Кошиба се запасяваше с тютюн, цигарена хартия и кибрит именно от магазинчето на госпожа Шкопкова, оттам купуваше и копринените конци.

Шкопкова рядко беше в магазина. Най-често в пазарните дни, в четвъртък. Бе затънала до гуша в домакинска работа, тъй като имаше четири деца и доста голямо стопанство. В магазина я заместваше едно младо момиче, сираче, което за квартира, храна и десет злоти месечно изпълняваше честно и съвестно задълженията на продавачка.

Госпожа Шкопкова умееше да оцени и другите й достойнства, а преди всичко това, че клиентите обичаха Мариша. Обичаха я, защото с всички беше внимателна, усмихната, услужлива, а и наистина хубава. Мнозина порядъчни клиенти, няма защо да се крие, идваха в магазина на госпожа Шкопкова да си поприказват с Мариша, да се пошегуват и да спечелят нейното благоразположение. Помощник-аптекарят, общинският секретар, племенникът на свещеника, земевладелци от околността, инженери от фабриката — никой не изпускаше случай да намине за кутия цигари или пощенски картички.

— А ти, Мариша, внимавай — казваше й Шкопкова. — На кой да е, а особено на женените, не обръщай внимание, но ако се случи някое подходящо момче, дето да ти се харесва, тогава бъди хитра. От такова нещо и женитба може да излезе.

Мариша се смееше.

— Има време.

— На нас жените времето ни винаги е малко да си намерим мъж. А ти скоро ще навършиш двайсет години. Време ти е! На твоите години имах вече тригодишен син. Само да не хлътнеш по кой да е и да не хвърчиш много нависоко, че ще се опариш. Слушай какво ти казвам!… Например господарчето с мотоциклета! Идва-идва, ама и през ум не му минава да се ожени за тебе. Познавам ги аз тях! Познавам! Ще повърти очи, ръчичката ще ти подържи, ще въздиша, а после… за смях пред хората ще те направи! Не си навличай беля на главата.

— Моля ви, какво говорите! — смееше се Мариша. — Не съм и помислила за такова нещо.

— Хайде, хайде! Баща му е голям човек. Собственик е на имение и на фабрика. Сина си ще ожени за някоя графиня. Запомни ми думата.

— Разбира се. Но аз наистина, нищо… Защо ми говорите тъкмо за него. Ако съм хвърлила око на някого от клиентите — добави тя шеговито, — това е само старият знахар от воденицата.

Вярно си беше. Мариша наистина обичаше Антони Кошиба. Бе привлякъл вниманието й преди всичко с онова, което вършеше. В градчето се приказваха чудеса за него. Едни разправяха, че докоснел ли някого, оздравявал, дори да бил на косъм от смъртта, че бил продал душата си на дявола, други пък, че силата си бил получил от Ченстоховската богородица [9] Става дума за друга, считана за чудотворна, икона на Богородица, намираща се в манастира на Паулините в град Ченстохова. Б.пр. ; говореше се, че лекувал безплатно, дори, че знаел такива билки, дето изпиеш ли ги, се влюбваш в онзи, който ти ги е дал. Освен това той беше винаги тъжен, мълчалив и имаше много добри очи. А и се държеше не като другите прости хора. Не плюеше по пода, не псуваше, не ровеше из стоката. Идваше, сваляше си шапката, казваше бързо какво иска, плащаше, промърморваше:

— Благодаря, госпожице — и излизаше.

Така беше до един мартенски ден, когато неочаквано рукна дъжд. Знахарят тъкмо беше в магазина, дъждът се усилваше.

Погледна през прозореца и попита:

— Ще ми позволите ли да остана, докато премине дъждът?…

— Моля. Разбира се. Седнете.

Изтича иззад щанда и му подаде стол.

— Как ще тръгнете в такъв дъжд — добави. — А и живеете далеко. Вир-вода ще станете, докато стигнете до воденицата.

Той се усмихна.

— Значи знаете, че съм от воденицата?

— Зная — кимна тя. — Вие сте знахарят. Всички тук ви познават. Но сигурно не сте от този край, защото говорите различно от другите, имате друго произношение.