Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— А няма ли да умре?

— Не съм пророк — вдигна рамене Антони, — но мисля, че ако изпълните всичко, което ви казвам, ще се оправи.

Взеха Фьодорчук и си отидоха. Но не минаха и десет дни, когато пак от Нескупа докараха нов пациент. Ратаят на един стопанин сякъл лед на реката, при едно замахване се подхлъзнал и с брадвата разсякъл ходилото си почти до костта. Дали брадвата е била ръждясала, или от цървула мръсотия някаква е влязла, но кракът започнал бързо да почернява. Самият ранен разбираше, че е гангренясал.

Антони само поклати глава и рече:

— Тук вече не мога да помогна. Кракът е загубен.

— Поне живота ми спасявай — молеше се клетникът.

— Кракът трябва да се отреже ей тук, на това място — показа Антони над коляното. — Ще останеш сакат за цял живот и ще има да ме проклинаш. Току-виж, речеш, че е имало и друг начин.

— Кълна ти се, братко, спасявай ми живота. Сам виждам черните петна. Гангрена е.

— Както искаш — съгласи се Антони, като размисли.

Операцията беше много болезнена и така изтощи болния, че няколко дни и дума не можеше да става да се кара вкъщи. Но вече нямаше опасност за живота му.

След тези случаи славата на Антони Кошиба се разнесе още повече. Почти всеки ден започнаха да идват болни с разни оплаквания. На един очите гноясали и божия свят не виждал, друг пък кашлица го задушавала. Имаше и такива, които сами не знаеха какво им е, усещали отпадналост и толкоз.

Антони не помагаше на всички. Някои веднага отпращаше с думите, че за болестта им нямало лек. На други нареждаше различно: или торба с горещ пясък да си слагат на корема, или да не солят яденето и да не ядат месо, а на трети — да пият запарки и отвари от разни билки. И някак така се случваше, че който бе получил съвет от него, все оздравяваше, ако не напълно, то поне му олекваше.

В околността имаше неколцина знахари. В Печки при граф Зантофт един стар овчар лекуваше червен вятър и болни зъби, но и от други болести разбираше. Една жена, Великова, от махалата Нове Ошедле имаше лек за лишеи и леко раждане; черковният слуга на Радолишки лекуваше от глисти и спираше кръвоизливи. Но всички те караха болните да четат някакви молитви или тайни заклинания, правеха над главите им някакви знаци или им даваха амулети.

А новият знахар, Антони от воденицата, нищо такова не правеше. Попита, погледа, опипа, после като омагьосан се заразхожда из стаята, затърка силно чело, върти очи и изведнъж каже как трябва да се лекува страданието.

Много спореха по тези места кой знахар лекува по-добре. В едно отношение Антони Кошиба превъзхождаше останалите: не вземаше парѝ. Ако болният донасяше парче масло, някое пиле, торба боб, някой и друг лакът домашно платно или къделя вълна, приемаше ги и скромно благодареше, но и нищо да не носеха, пак ги лекуваше. Понякога раздаваше на бедните това-онова, а останалото отиваше в Мелниковия килер. На самия Антони малко му трябваше: стигаше му да има тютюн, чифт ютени ботуши и по някоя дреха на гърба си. За него беше достатъчно това, дето печелеше във воденицата, защото продължаваше да си работи, макар Прокоп от благодарност за сина си и заради нещата, които Антони им даваше, да го увещаваше да престане.

А напливът от пациенти растеше. Имаше дни, когато Антони не можеше и по час да откъсне за воденицата. Пред вратата му чакаха десет, че и повече каруци с тежко болни. Онези, които можеха да ходят, идваха пеш, освен ако живееха далеко, защото и такива имаше доста.

По ъглите, в нишата, пруста и в самата стая растяха купищата подаръци, защото майка Агата се съгласяваше да взема само нещата за ядене, а платното, вълната, ленът, овчите и телешките кожи, перушината, а преди всичко билките, единственото, на което Антони беше ненаситен, бяха на камари.

— На кочина е заприличало при тебе от тия боклуци — казваше широкобедрата Зоня, подпряла ръце на хълбоците, — какво ли няма, като у евреин. Че кажи да ти разтребя… И подът трябва да се почисти…

— Ами — махна с ръка той. — И така ми е добре.

— Няма да е зле и прозорците да се измият — добави тя.

— Нищо им няма.

— Мъж без женска ръка е като градина без плет.

Антони мълчеше с надеждата, че не отговаря ли, Зоня ще постои, постои като друг път и ще си отиде. Той дори я обичаше, ценеше нейната доброжелателност, но предпочиташе да бъде сам.

Този път обаче Зоня не отстъпваше.

— Ти, Антони, си оправен мъж. Само че не си знаеш сметката. Ехе, какво богатство можеш да натрупаш, стига да поискаш. Толкова народ идва при тебе. По християнски е да помагаш на болните, то се знае. Беден ли е, може и даром, но червата ми се преобръщат, когато от богаташи като Дулейко от Бернати вземаш само едно късо кожухче. Да му беше поискал, той и крава щеше да ти даде. Голяма пара можеш да натрупаш.