Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— И не поглеждай насам. Гледай към тавана или през прозореца облачетата по небето.

Спокойният му глас поуспокои нервите на Васил. Усещаше как въжетата здраво го стягат, сега беше така яко привързан към масата, че не можеше да помръдне. Погледна крадешком и видя, че Антони е запретнал високо ръкави и мие ръцете си в гореща вода.

После издрънча инструмент, още секунда и на десния крак усети нещо като две бързи докосвания на разпалена до червено тел. Още две… Болката ставаше все по-остра. Васил стисна зъби с всички сили, очите му се насълзиха. Струваше му се, че минават часове, а болката продължаваше да расте… Най-сетне през стиснатите му зъби се изтръгна сподавен, продължителен вой:

— Ааааа…

Изведнъж силен удар се стовари върху болното място на крака. Болката беше толкова чудовищна, че сякаш огън пламна в костния му мозък и стегна мускулите в предсмъртна конвулсия. В очите му заплуваха сребърни кръгчета.

— Умирам — помисли и загуби съзнание.

Когато се свести, първото му усещане беше вкусът на водка в устата. Чувствуваше се крайно изнемощял. Не можеше да повдигне клепачи, не можеше да осъзнае къде е и какво се е случило с него. После усети тютюнев дим и започна да дочува някакъв шепот. Двама души разговаряха. Да, позна гласовете на баща си и на Антони.

С мъка отвори очи. След малко те свикнаха със светлината. Отсреща на пейката, вперил очи в него, седеше баща му. Редом бе седнал Антони.

— Отвори си очите — каза баща му. — Синко, Василко! Господ е добър за нас, грешните! Да е благословено името му вовеки веков! Синко, жив ли си? Жив си, а?…

— Защо да не е жив — приближи се Антони до леглото. — Жив е и трябва да оздравее.

— Намести ли ми краката? — шепнешком попита Васил.

— Че как иначе. Всичко мина добре. Много са изпотрошени, а докторът само ти е навредил. Сега ще трябва да лежиш спокойно. Всичко трябва да зарасне.

— И ще… ще ходя?…

— Ще ходиш.

— Като другите ли?

— Като всички.

Васил отново затвори очи.

— Заспа — обясни Антони. — Нека спи. Сънят дава сили.

След седмица температурата на Васил спадна и апетитът му се възвърна. С надеждата се възстанови и доброто му настроение. По време на превръзките се кривеше от болка, но се шегуваше. Антони сам се грижеше за него, но когато работата във воденицата беше повече, болния наглеждаха жените.

От тях тайна не можеше да се опази и сигурно затова мълвата за операцията се разнесе наоколо. Ту един, ту друг приятел или познат на Васил се отбиваше пътьом да размени по някоя дума с него. Примъкваха се и любопитни жени да подочуят нещо, че да има кого да одумват. Само Антони избягваха и зърнеха ли го в стаята, веднага изчезваха.

Така минаха октомври, ноември, декември. На Бъдни вечер Васил започна да моли Антони да му позволи да опита силите си. Но Антони само му се сопна ядосано.

— Лежи и да не си посмял да пипнеш шините! Аз ще ти кажа кога!

Едва в края на януари заяви, че е време да се свалят превръзките. Цялото семейство искаше да присъствува, но не пусна никого. Сам беше много развълнуван и ръцете му трепереха, когато развиваше бинтовете.

Краката на Васил бяха отънели още повече, мускулите им бяха съвсем отпуснати. Но раните бяха зараснали добре, а най-важното — бяха изчезнали подутините и изкривяванията.

Антони внимателно, сантиметър по сантиметър, опипваше костите през отънялата кожа. Беше затворил очи, сякаш му пречеха. Най-сетне въздъхна и избоботи:

— Размърдай си пръстите… А сега внимателно стъпалата… Боли ли?…

— Не, не ме боли — отвърна, задъхан от вълнение Васил.

— А сега опитай да сгънеш коляното…

— Страх ме е.

— Смело, хайде!

Васил изпълни заповедта и погледна с просълзени очи Антони:

— Мога да го сгъна! Мога!

— Чакай, не бързай. Сега повдигни леко крака… ха така, а сега другия…

С усилие, треперещ от вълнение, Васил изпълняваше нужните движения.

— А сега се завий и лежи. Още седмица ще полежиш. После ще почнеш да ставаш.

— Антони!

— Какво?

— Значи… значи… ще мога да ходя?…

— Като мене. Но не веднага. Ще трябва да се учиш. Отначало ще си като малко дете, краката няма да те държат.

Така и беше. Чак две седмици след свалянето на превръзките Васил успя да обиколи стаята без бастун. Тогава Антони събра цялото семейство в пристройката. Дойдоха Прокоп и Агата, двете млади жени и Наталка.

Васил седеше на леглото напълно облечен и чакаше. Когато всички се събраха, стана и обиколи стаята с бавни и плахи, но сигурни крачки. Застана в средата и се разсмя.