Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Антони сведе очи. Просто не можеше да гледа това хубаво момче, почти дете, така отчаяно.

— Мисли си за нещо друго — рече той неуверено.

— За какво друго мога да мисля, за какво? Погледна ли си краката, предпочитам да не съм се раждал! Ето виж ги!

Дръпна одеялото, с което бе завит.

Отънелите му крака, неестествено слаби, бяха покрити по пищялите с удебелявания и розови белези, още незавехнали.

Васил продължаваше да говори, но Антони Кошиба не го чуваше, не схващаше думите му. Гледаше в захлас. Чувствуваше, че нещо странно става с него. Гледаше така, сякаш някога бе виждал подобно нещо и че така трябва да бъде. Непреодолима сила го накара да се наведе над момчето. Протегна ръце и започна да опипва коленете и пищялите. Дебелите му мазолести пръсти безпогрешно и умело усещаха с леко натисване по отпуснатите мускули на сакатия изкривяванията на лошо зарасналите кости.

Дишаше тежко, като при голямо усилие. Бореше се с мислите си. Ами да, да, невероятно ясно го разбираше. Чисто и просто костите са зараснали лошо. Това не бива да е така. Тук също. Естествено!

Изправи се и изтри с ръкав потта от челото си. Очите му горяха и беше така пребледнял, че Васил го попита:

— Какво ти е?

— Чакай, Васил — обади се Антони с ненадейно пресипнал глас, — преди колко време падна и си счупи краката?

— Пети месец… Ама…

— Пети ли? И ги наместиха?

— Наместиха ги. Докторът от града, от Радолишки.

— И какво?

— И каза, че ще оздравея. Бинтова ми краката в дъсчици. Два месеца лежах, а като ги свали…

— Тогава какво?

— Тогава каза, че вече не можел да ми помогне. Така били счупени, че нямало спасение.

— Няма ли?

— Аха! Баща ми искаше да ме откара чак до Вилно, в болницата. Но докторът рече, че нямало смисъл, тъй като и господ не можел да ми помогне.

Антони се засмя.

— Не е вярно.

— Как да не е вярно? — затрепери гласът на Васил.

— Ей така, не е вярно. Ето, размърдай си пръстите!… Виждаш ли… Не е вярно! Ако не можеше да ги движиш, тогава — край. А стъпалата?

— Не мога — намръщи се Васил, — боли.

— Боли ли?… Трябва да боли. Значи е добре.

Сви вежди и се замисли. Най-сетне каза уверено:

— Краката ти трябва да се счупят отново и костите да се наместят правилно. Както трябва да си бъдат. И ще оздравееш. Ако не можеше да си движиш пръстите, оправяне няма, а така ще могат.

Васил го гледаше учудено.

— А ти, Антони, откъде знаеш?

— Откъде ли?… — поколеба се Антони. — Не зная откъде. Но не е трудно. Ето виж. Тук е зараснало накриво, ей тука също, а на този крак е още по-лошо. Тук костта е пукната сигурно чак до коляното.

Натисна и попита:

— Боли ли?

— Много.

— Виждаш ли. И тук трябва да е същото!…

Сакатият чак изпъшка под натиска на пръста.

Антони се усмихна.

— Видя ли?… Тук трябва да се разрежат кожата и мускулите. А после с чукче… или с трионче. И да се наместят.

Антони, обикновено спокоен, дори флегматичен, сега беше се променил неузнаваемо. Оживено обясняваше на Васил, че не бива да се губи време, да се направи час по-скоро.

— Доктор Павлицки няма да се съгласи — тръсна глава Васил. — Казал ли е веднъж нещо, после хич не ще и да чуе. Да отидем пък до Вилно?

Целият трепереше от надеждата, която събуди у него Антони, и го гледаше неспокойно.

— Няма нужда да ходиш във Вилно — отвърна ядосано Антони. — Никой не трябва. Сам! Сам ще го направя!

— Ти ли? — вече с пълно недоверие извика Васил.

— Точно така, аз. И ще видиш, че ще ходиш както някога.

— Откъде накъде ще можеш? Та това е операция. Трябва да си учил, за да ги знаеш тия работи. Правил ли си го досега?

Антони се намръщи. Не можеше да преодолее странното желание, просто нещо го караше да отстоява намерението си. Същевременно обаче разбираше, че няма да се съгласят, няма да позволят, няма да му повярват. Никога, разбира се, не се е занимавал с лечение, а още по-малко с наместване на счупени крака. Много занаяти беше усвоил в дългогодишното си странствуване, но знаеше със сигурност, че никога никого не беше лекувал. Сега се чудеше сам на себе си каква е тази сигурност, тази убеденост да твърди, че недъгът на Васил може да се излекува. Чудеше се, но това не променяше ни най-малко убеждението му, нито го разколебаваше.

Антони Кошиба не обичаше лъжата. Но беше готов да прибегне към нея, само и само да постигне целта си.

— Дали съм го правил ли? — вдигна рамене. — Много пъти съм го правил. Ще го направя и на тебе и ти ще оздравееш! Умно момче си и ще склониш.