Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Неизмазаните, но обковани с дъски стени бяха облепени със стотици цветни картинки. В ъгъла беше сложен позлатен иконостас, украсен с шарени хартийки, а пред него, на месингови синджирчета, светеше малко кандило.

В същия ъгъл имаше голяма маса, застлана в неделя с покривка от грубо чисто платно. Върху покривката беше сложен голям самун хляб, дървени и алуминиеви лъжици, вилици, ножове и сол в зелена съдинка, чийто капак представляваше овца с агънца. Покрай стените имаше широки одъри, над тях полици, застлани с изрязани на зигзаг вестници. На полиците бяха наредени паници, кани, големи чаши, чинии, гледжосани гърнета и котелки, а на най-почетното място шест бакърени тигана, лъснали се с острия си червеи метален блясък.

В стаята имаше шест души. Една стара прегърбена жена, две доста млади жени и бледо момиченце на вид около тринайсет години с красиви черни очи. И двама мъже: един едър червенокос и широкоплещест мъжага скромно беше седнал до вратата, а стройният мургав момък, за когото пришълецът веднага се досети, че е синът на стопанина, Васил — седеше на одъра зад масата, подпрял се с лакти, и гледаше през прозореца. Това, че влязоха баща му и непознат човек, не прекъсна тъжните му размисли.

Затова пък жените се засуетиха и започнаха бързо да слагат обяда. След малко на масата вече димяха две големи паници: едната с блажен застроен борш, а другата с варени картофи.

За Прокоп и за Васил бяха сложени дълбоки фаянсови чинии. Останалите трябваше да ядат от общи паници. Старият седна на почетното място под иконите, прекръсти се широко, другите го последваха и след малко в стаята се разнесе апетитно сърбане. Присъствието на непознатия гост никого не учуди. Често им се случваше. Никой не му обърна особено внимание. Разменяха си от време на време откъслечни думи ту на полски, ту на белоруски, както всички по тези места. Скоро паниците се изпразниха и старата стопанка, която наричаха „майка Агата“, се обърна към едната от жените:

— Хайде, де, Зоня! Спиш ли?! Размърдай се, де!

Зоня, висока, с широк ханш жена, скочи, грабна празните съдини и се спусна към печката. Взе изправената в ъгъла кука, закрепена на дълъг прът, мушна я сръчно в зейналата пещ и извади една котелка. Здравите й пълни бузи се зачервиха от огъня, а когато се връщаше с пълната паница, трябваше да я държи с протегнати ръце: имаше големи, едри гърди.

След борша дойде ред на месото, свинско варено, нарязано на парчета колкото юмрук, тлъсто и сочно.

— Олга! — викна нетърпеливо майка Агата на другата жена. — Я отрежи хляб на брат си! Не виждаш ли?

Олга, слаба и чевръста, посегна към самуна, вдигна го с лекота, опря го на гърдите си и отряза дълга, тънка и равна филия.

— Дай и на мене, мамо — обади се момиченцето, което наричаха Наталка.

— И човека не забравяй — подхвърли Прокоп.

Олга погледна госта и сложи и пред него една хубава филия.

— Благодаря — рече той, а тя се засмя и му кимна.

— Няма защо.

— Отдалеко ли си?

— Отдалеко, от Калиш.

— А във Вилно бил ли си?

— Бил съм…

— А Остра Брама [8] Параклис от XVII в. във Вилно. Б.пр. виждал ли си?

— Виждал съм я. Там е иконата на Богородица, чудотворната икона.

Прокоп погледна сина си изпод вежди и пак сведе очи.

— Това всеки го знае — промърмори.

— А самият ти виждал ли си чудеса? — изрече Васил.

— За виждане не съм виждал, но съм чувал за разни чудеса.

— Я ни разкажи нещо, а?

— Не съм майстор на разказването — замисли се гостът, — но ще се опитам, колкото мога, да повторя някои.

— Казвай, казвай — примъкна се до него малката Наталка.

Той започна без особено желание да разказва за една майка, дето родила мъртви близнаци, за някакъв търговец, комуто изсъхнал езикът, за войник, изгубил на война и двете си ръце, а остробрамската Богородица на всеки помогнала.

Тъкмо бяха свършили с яденето и жените се канеха да раздигат, но останаха неподвижни и се вслушаха в разказа му. А той, макар да изглеждаше неразговорлив, разправяше тихо и кротко.

— За много други чудеса съм чувал. Всичките не помня — завърши.

— А иконата е католическа, нали? — попити Зоня.

— Католическа е.

— Ами интересно — обади се отново Васил — дали помага и на хора от друга вяра, например на православни?

— Това не зная — вдигна рамене гостът, — но мисля, че стига да е добър човек, ще му помогне.

— Стига да е християнин — поправи го гневно майка Агата. — Да не искаш да кажеш, че и на евреин ще помогне!