Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Момчето е здраво…

— И слава богу — прекъсна го Прокоп, от страх да не би на Романюк да му хрумне да пита за здравето на Васил. — Само че другия петък да дойде, защото Кажук го вземат в петък.

— Добре че отвори приказка, братко. Защото него го няма вкъщи. Чак за Ошмяна замина.

— Работа ли търси?

— Търси, я.

— Ама ще се върне ли?

— Защо да не се върне? Ей сега от Радолишки ще му пратя вест.

— Хубаво. Значи в петък…

— Разбрах де.

— Баш сега има много работа. Не мога да се оправя без двама ратаи — добави Прокоп.

— Ще дойде, не бой се.

— Хайде, сбогом!

— Сбогом.

Романюк дръпна юздите, на което малкото, с тумбест корем сиво конче дори не обърна внимание, и много доволен потъна в мисли. Голяма чест беше, че измежду толкова момчета Мелник е избрал неговия син.

Обърна се и погледна жена си. От дебелите забрадки, с които бе омотала главата си, се виждаха само носът и очите.

— Наш Никитка взема Мелник — рече той.

Жената въздъхна:

— Боже, божичко!

Не се знаеше радва ли се, или се тревожи. Романюк всъщност никога не се замисляше над това. Гласът й беше такъв, сякаш се оплаква.

Радваше се и Прокоп. Никак не обичаше промените и тревогите. Сега въпросът бе уреден. Така поне си мислеше, а си го мисли чак до петък вечерта.

Този ден започна да затваря воденицата по-късно от обикновено. Все чакаше. Домашните му дори не се досещаха защо е такъв ядосан, понеже никому нищо не бе казал. Затова и мине не мине — и кипваше. От ясно по-ясно беше наредил да дойде в петък! Кажук вече го нямаше. От утре ще се натрупа работа и върви си троши главата.

— Ще видиш ти, пале проклето — тихо ръмжеше той и усукваше брада.

И се заклеваше, че няма да го вземе, дори по тъмно да дойде утре сутринта. Събота не е петък, я. По-добре да е първият срещнат на пътя, ако ще и крадец да е, ама не и Никита.

Но Никитка не се появи и на следващия ден. Наложи се да му помага един от селяните, който бе докарал ръж в мелницата.

На другия ден, както всяка неделя, воденицата не работеше и Прокоп, след като се помоли, макар да не му беше до молитви, излезе пред къщи и седна на пейката. Не му бяха малко годините, но не беше му се случвало някой да го изиграе. Искаше да стори добро на момчето, а то да не дойде. Сигурно си е намерило работа в Ошмяна, но и това не го оправдаваше.

— Ще има да съжаляват Романюкови — заканваше се, дръпвайки от лулата.

Слънцето прежуряше. Денят беше топъл и тих. Над езерата се скупчваха птици, подгонили насекоми. Изведнъж откъм пътя се разнесе бръмчене. Старият заслони с ръка очи. По пътя препускаше мотоциклет.

— Такива работи в неделен ден — той плю. — Нямат страх божий.

Знаеше за кого говори. Още от пролетта в цялата околност стана известно, че е синът на собственика на фабриката в Людвиково, младият господин Чински. Учеше за инженер в чужбина, а сега бе дошъл на почивка при родителите си. Казваха, че щял да поеме от баща си ръководството на фабриката, но на него в главата му беше само този мотоциклет, дяволската му машина, та хората да не могат да спят нощем и конете по пътищата да плаши.

Затова старецът гледаше с неприязън облака прах, който изчезваше по шосето. А както гледаше нататък, видя един човек, крачещ по пътя към воденицата. Човекът вървеше бавно и равномерно, метнал през рамо тояга с вързоп накрая й. Първо на Прокоп му се стори, че е Никитка, и кръвта нахлу в главата му, но когато онзи се приближи, видя, че не е много млад, черната му брада беше прошарена.

Дойде, поклони се, поздрави, както му е редът, и попита:

— Може ли да поседна и да помоля за малко вода? Много е горещо днес, та ожаднях.

Воденичарят го огледа внимателно, поотмести се към края на пейката и кимна.

— Всеки може да поседне. А вода у нас, слава богу, колкото щеш. Ей там, на пруста, е ведрото — посочи той зад гърба си.

Пришълецът му се стори приятен. Лицето му бе тъжно, но самият Прокоп бе преживял твърде много тревоги, за да обича веселите лица. А на този и очите му бяха добри. Пък и от всеки пътник човек може да понаучи нещо. Ще да е някъде отдалече, защото говорът му беше друг.

— Откъде те е повел господ? — попита Прокоп, когато непознатият се върна и седна, бършейки с опакото на ръката капките вода, останали по брадата и мустаците му.

— Отдалеко. Тръгнал съм от Гродно. Работа търся.

— И от Гродно дотук не можа да намериш?

— Намерих, един месец работих при ковача в Мицкуни. Работата свърши и аз продължих пътя си.

— В Мицкуни ли?