— Да.
— Познавам тамошния ковач. Не беше ли Воловик?
— Воловик, Юзеф. С едно око.
— Вярно. Изгоряло от искра. Значи и ти си ковач.
Пришълецът се усмихна.
— И ковач съм, и не съм ковач. Всякаква работа мога…
— Как така?
— Ами че петнайсетина години ходя по света, научил съм това-онова.
Старецът го погледна изпод гъстите си щръкнали вежди.
— Да не разбираш и от мелничарство?
— Не, не ми се е случвало. Но аз, господин Мелник, и друга истина ще ти кажа. В Побереже нощувах у едни Романюкови. Добри хора. Там чух, че синът им бил цанен при тебе. Но си намерил работа в кооперацията в Ошмяна и не искал да се връща.
Прокоп се начумери.
— Значи Романюкови те пращат?
— Ами. Просто чух и си помислих: защо да не опитам. Не е грях да намина и попитам. Ако искаш, вземи ме, не искаш ли, недей.
Прокоп вдигна рамене.
— Как да те взема, да пусна в къщата си чужд човек?
— Не се и натрапвам.
— И хубаво правиш. Не те познавам, пък и никой тук не те знае. Нали сам разбираш. Може и да си добър човек, да нямаш лоши намерения, а може и да не си. Дори името ти не знам, нито откъде си, що си.
— Казвам се Антони Кошиба, родом съм от Калиш.
— Един бог знае къде е тоя Калиш.
— Наистина далеко е.
— Свят голям — въздъхна Прокоп, — а хора — разни.
Настъпи мълчание, но след малко воденичарят попита:
— Че защо си тръгнал немил-недраг? Дом нямаш ли си?
— Нямам.
— И жена си нямаш, така ли?
— Не.
— А защо?
— Не знам… На този свят нищо хубаво от жените няма.
— Че е така, така е — съгласи се Прокоп, — от тях едни грижи само и ядове. Но все някога човек трябва да се ожени. Такъв е законът божий.
На стария Прокоп му мина през ум, че този закон за него беше жесток. Роди му наистина жената трима синове и една дъщеря, но не за утеха, а за нещастие.
Размислите му прекъсна пришълецът:
— Вярно е, че не ме познаваш. Но нали съм работил у хора, свидетелства имам. Можеш да ги прочетеш.
— Хич не ща да ги чета. Четенето и писането към нищо добро не водят.
— И документите ми са в ред. Ако бях крадец, нямаше да търся работа, а щях да открадна нещо. Ако бях крадец, отдавна да са ме вкарали в затвора. А аз вече дванайсет години обикалям. И дори нямам къде да се приютя, никого си нямам.
— Че защо нямаш?
— А ти имаш ли? — попита новодошлият.
Това накара воденичаря да се замисли.
— Как да нямам? Имам семейство.
— Но ако, не дай боже, те умрат, ще намериш ли близки?… Ще намериш ли състрадателни, искрени хора, дето в беда ръка ще ти подадат?…
Непознатият говореше с някаква горчилка и гледаше Прокоп в очите.
— Никой си няма близки — завърши той, а Мелник нищо не отвърна.
За пръв път в живота му подхвърляха такава мисъл и тя му се стори правдоподобна. Затова погледна по-дружелюбно пришълеца.
— Какво говорят или мислят за мене хората — рече той, — малко ме интересува. Сигурно и на тебе са наприказвали разни. Но аз знам как трябва да се живее. Никому не мисля злото. Дойде ли при мене някой, гладен не си отива. Кълна се в бога! И на тебе ще кажа: хляб дал господ, и ти ще хапнеш. И друго е сигурно — няма да те оставя да нощуваш на улицата. Все ще се намери къде. Но работа за тебе нямам. Тъй да знаеш: не си прост, а може и почтен да си. Но на мене ми трябва работник здрав, силен, млад. А ти си вече на години.
Пришълецът стана, без да каже дума. На няколко крачки от къщата, в тревата, имаше един воденичен камък, пукнат по средата. Наведе се над него, мушна ръце под едната му половина, разкрачи се, напъна се и я вдигна. Държа я миг, гледайки мълчаливо Мелник, а сетне я захвърли, та чак земята изкънтя.
Прокоп бавно пълнеше лулата си. Пришълецът седна до него, извади от джоба си цигари и запали. Воденичарят рече:
— Наближава пладне.
— Наближава — погледна слънцето и потвърди пришълецът.
— Време е за обяд. Защо ли тия женоря не спазват реда в празник?
Жените обаче го спазваха, защото откъм пруста се разнесе писклив момичешки глас:
— Дядо! Обядът!
— Хайде да хапнеш с нас каквото дал господ — измърмори Прокоп, ставайки.
— Бог да те възнагради — отговори пришълецът и тръгна подире му.
От пруста, където нямаше под, вдясно се влизаше през висок праг в стаите, а вляво, през още по-висок, в одаята, или в една голяма кухня, която беше и трапезария, и място, където прекарваха целия ден. Почти една четвърт от стаята заемаше голяма варосана печка. От широкия й отвор лъхаше горещина. На червения фон на жарта се чернееха тумбести котелки, съскащи и къркорещи, и изпълващи въздуха с аромата на вкусни яденета. Върху печката и по скованите одъри, където зиме спяха старите и децата, сега бяха струпани вехтории, покрити с раирана черга.
Читать дальше