Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Да, да — съгласи се той енергично, — трябва да оздравея и да се заловя за работа. Решил съм, не дадат ли разрешително, да си търся друго място. Трудно е да се раздели човек с Одринецката гора, но Мариша расте. Това е по-важно.

Замисли се и след малко попита:

— Много ли похарчи за лекарства?

— Ти не се безпокой.

— Знаеш ли, мислех си, че ако сега умра и платиш за погребение, почти нищо няма да ти остане. Това най-много ме измъчваше… От продажбата на мебелите ще имаш за около година. Особено старите ковьори. Били много ценни.

— Янек! Какво говориш?! — упрекна го тя.

— Нищо, казвам ти какво си мислех. Освен това си помислих, че имаш право да поискаш някаква издръжка за Мариша. Не вярвам да са намерили Вилчур. Щеше да се появи съобщение във вестниците. Но все някой се грижи за имуществото му, а Мариша има права над него.

Лицето на Беата поруменя.

— Янек, ти ли казваш това? — извика тя, без да крие възмущението си.

Вече пет години не бяха разменили нито дума за професора. Преди пет години беше я накарал дори бельото и дрешките на Мариша да изпрати в сиропиталище за бедни деца.

Окша сведе очи.

— Нямам право да я обричам на мизерия.

— А аз нямам право да протягам ръка за парите му. Сто пъти, хиляди пъти предпочитам да умра. Никога, чуваш ли, Янек, никога!

— Добре, да не говорим за това. Но сама виждаш, ако бях умрял… Помислех ли си за смъртта, косите ми настръхваха: какво ще стане с вас…

— Мога да шия, да бродирам, мога да давам уроци… Всичко друго, но не и това. Ти помисли, с какви очи ще отида при наследниците му да искам, аз, която… те имат право да смятат виновна за смъртта му. Всъщност, Янек, защо изобщо са тези приказки? Ти, слава богу, се чувствуваш добре и всичко ще се оправи.

— Сигурно, скъпа, сигурно — притисна лице към ръката й.

— Ето, виждаш ли! — засия Беата. — А сега се опитай да заспиш. Късно е вече.

— Добре. И на мене ми се приспа.

— Лека нощ, единствен мой, лека нощ. Сънят дава сили.

— Лека нощ, мое щастие.

Тя намали лампата, зави се с одеялото и легна на миндера. След четвърт час се сети, че трябваше преди сън да му даде капки.

Стана, преброи двайсет капки от лекарството с мирис на креозот, разреди ги с вода и се наведе над болния.

— Янек — повика го тихо, — трябва да си изпиеш лекарството.

Не се събуди. Докосна нежно рамото му и се наведе над него.

Тогава видя, че очите му са отворени.

Беше умрял.

Точно по средата между Радолишки и Нескупа имаше от незапомнени времена една воденица, някога собственост на православните монаси от манастира във Вицкуни, построили я по времето на крал Батори, а сега вече на Прокоп Шапела, когото всички наричаха по белоруски Прокоп Мелник.

Земята наоколо не беше нито много богата, нито много плодородна, колкото за ръж и картофи, и принадлежеше на дребни шляхтичи и селяни, но Прокоп не можеше да се оплаче от липса на ръж за мелене, защото наблизо нямаше никаква конкуренция, ако не се смята вятърната мелница в литовското село Бервинти на около пет километра. Но тя едва насмогваше на осемдесетте къщи, защото литовците се славеха като много добри стопани и мнозина от тях изкарваха от пет десетини земя повече, отколкото белоруските селяни от седем, пък и от осем десетини.

Същото беше и в Нескупа. В Нескупа живееха московци, старообредници, дошли навремето от Русия. Селяни едри, яки и работни, дето като нищо изкарваха от изгрев до залез подир плуга и оряха така дълбоко, както и в Бервинти не можеха.

В Радолишки пък, като във всяко малко градче, имаше евреи, които изкупуваха от далечните села жито за нуждите на съгражданите си, но продаваха и във Вилно. Прокоп Мелник и на тях мелеше. Затова не се оплакваше, нямаше и защо, стига да не настанеше суша и да не пресъхнеха езерата. Но по тия места рядко имаше засушаване, и то толкова продължително, че да не стига вода за воденичното колело. Езерата, макар и издълбани преди стотици години, бяха обширни, дълбоки, пък и на всеки десет години ги чистеха от тинята, та да не пресъхват.

Езерата бяха три. Две горни и едно долно. Край всичките растеше гъст върбалак. Долното беше с голям наклон, около два сажена, а освен коритото, от което водата течеше върху колелото, имаше още два големи улея при случай на наводнение. В езерата имаше доста риба: шарани, налими, костури, но най-много кротушки. И раците не бяха малко. В дълбоките ями под корените, подкопани от водата, се въдеха със стотици. И двамината ратаи на Прокоп, особено по-младият Кажук, се бяха специализирали в ловенето. Стои до колене във водата, а наведе ли се и навре в дупката ръка до лакът, пък и по-надълбоко, току извади някой рак.