Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Така беше и с лесничея, господин Окша. Зимата изкарваше добре, но започнеше ли през март да се топи снегът, здравето му се влошаваше. Ето го, отпадна, вече четвърта седмица лежеше в леглото и в спалнята приемаше отчетите на горските. Толкова бе отслабнал, че чак не приличаше на себе си, а закашляше ли се, така го разтърсваше, че не можеше по четвърт час и повече дума да издума. Пот на едри капки избиваше по челото му и едва дишаше.

Събота беше, когато госпожата вече не позволи на горските да влязат. Отиде при тях в кухнята, бледа и посърнала, и тихо им рече:

— Мъжът ми се чувствува толкова зле, че… че не бива да го мъчим.

И заплака.

— Че да бяхме докарали доктора, госпожа — обади се един. — Все ще му е по-леко да умира.

— Той не иска лекар — поклати тя глава. — И аз го молих, но не е съгласен.

— Да взема да ида за доктора — предложи друг. — Пък на господин лесничея да му се каже, че докторът се е отбил, по път му било.

Решиха го и госпожа Окша избърса сълзите си и се върна в спалнята. След толкова безсънни нощи едва влачеше крака. Но щом се приближеше до леглото на болния, събираше сили и се усмихваше, все едно че всичко е наред. Страхуваше се погледът на Янек да не прочете истинските, страшните и болезнени мисли, които терзаеха клетата й душа. Щом той заспеше, тя коленичеше и се молеше.

— Боже, прости ми, не ме наказвай, не ми отмъщавай! Не ми го отнемай. Съгреших, сторих голямо зло, но ти ми прости! Прости ми! Не можех иначе!

И сълзите й течаха по прозрачното лице, устните трепереха и шепнеха неясни думи.

Но Янек се събуждаше бързо. Идваше нов пристъп на кашлица и на кърпата пак се появяваше кърваво петно. Трябваше да му се дават лед и лекарства.

Вечерта ненадейно настъпи подобрение. Температурата спадна. Помоли да го повдигнат и седна. Без да протестира, изпи чаша сметана и каза:

— Струва ми се, че ще живея.

— Повече от сигурна съм, Янек! Явно кризата премина. Силите ти се възвръщат, нали? Ще видиш, след месец ще си съвсем здрав.

— Така мисля. Мариола спи ли вече?

Никога не беше я наричал с това име. Не го обичаше и още отначало й викаше просто Мариша, с което лека-полека свикна и Беата.

— Не, не спи. Учи си уроците.

— На всичко отгоре намираш време и за уроците?…

Той помълча, а после добави:

— Боже, колко страдания ви причиних.

— Янек! Как можеш да говориш такива ужасни неща?! — изплаши се тя.

— Истина си е.

— Сам не си вярваш. Ти ни направи толкова щастливи, толкова невероятно щастливи!…

Той отвори очи и прошепна:

— Обичам те, Беата, с всеки ден все повече. И тази моя любов няма да ми позволи да умра.

— Няма да умреш, не бива да умираш. Животът ми без тебе би бил по-лош и от смъртта. Но да не говорим за това. Лошото, слава богу, мина. Знаеш ли какво? Ще извикам Мариша. Толкова време не те е виждала. Позволи ми!

— Не бива. Въздухът тук е пълен със зараза. Дори се страхувам, че и ти постоянно го дишаш. За нейните млади дробове е убийствено.

— В такъв случай да застане на прага. Кажи й поне няколко думи. Не можеш да си представиш как моли да те види.

— Добре — съгласи се.

Беата открехна вратата и извика:

— Мариша! Татко ти позволява да дойдеш.

— Татенце! — разнесе се отдалече радостен вик, а после бързи стъпки.

Момичето се втурна и изведнъж се вкамени. От две седмици не беше виждала болния и промяната, настъпила у него, явно я уплаши.

— Днес татко се чувствува по-добре — обади се веднага Беата, — но позволява да стоиш само до прага. Скоро ще стане и двамата пак ще ходите в гората.

— Ти как си, скъпо дете? — попита Окша.

— Благодаря, татенце. Тати, знаеш ли, че водата е подкопала кривата бреза край Сивия ручей?

— Подкопала ли?

— Да. Микола казва, че можело да се катурне. Освен това каза, че синът му Гришка вчера видял на Хуминския брод четири лоса. Вървели един след друг.

— Сигурно са онези от Червената гора.

— Аха, и Микола мисли така.

— Да не си забравила вече ботаниката и физиката? — усмихна се той.

— Съвсем не, тати! — уверяваше го и за доказателство започна да изрежда какво е научила сама.

След краткия разговор Окша я отпрати с въздушна целувка. Ръката му беше отслабнала и неестествено бледа.

Когато Мариша излезе, каза:

— Как само расте това момиче. Едва на дванайсет години е, а вече е почти колкото тебе. Наесен все пак ще трябва да я пратим на училище. Надявам се княгинята да получи най-сетне позволително за сечене, та и ние да се оправим.

— Дай боже. Само по-бързо оздравявай.