Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

В самата воденица наистина никой не ги ядеше, смятаха ги за гадост, но в градчето, в Радолишки, винаги можеха да се продадат: и католическият свещеник, и православният поп, и докторът, особено той, много ги обичаха. За преглед докторът предпочиташе да вземе половин кошница раци, отколкото двайсет яйца или три злоти.

Оттатък градчето, след още дванайсетина версти, във фабриката също ги обичаха, но за там трябваше да се отвори случай. Пешком беше доста далече, а старият Прокоп не даваше коня за такива неща, макар че толкова рядко се движеше, че беше се угоил като свиня. И зоб, то се знае, не му липсваше. Стои си, пристъпва от крак на крак и пръхти така, че целият обор кънти. А оборът беше голям, стабилен и направен от дебели кръгли греди. Освен коня в него имаше две крави и зад преградата свине. Под навеса имаше място за каруцата и шейната.

Къщата беше вдигната до воденицата. Имаше три стаи, в които живееше Прокоп със семейството си и ратаите, и пристройка, съвсем нова, която бе направил за най-големия си син Албин, когато се зажени. След смъртта на Албин пристройката стоеше празна, защото и вторият му син го сполетя нещастие веднага на другия ден след пренасянето в нея. Хората казваха, че някой с лоши очи е погледнал пристройката и я урочасал. Вярно или не, но никой не искаше да се настани там, защото имаше и такива, които подшушваха, че пристройката не била урочасана, ами господ наказал потомството на Прокоп Мелник, задето осъдил брат си и го докарал до просешка тояга.

Прокоп много се ядосваше на такива приказки. Не можеше да ги понася и си отмъщаваше, чуе ли, че го одумват.

Все ще е имало нещо вярно. Старият мелничар имаше трима синове. Средния го убили във войната, най-големият точно преди сватбата тръгнал пиян по заледеното езеро, ледът се пропукал и момчето се удавило. А най-малкият, като забивал клин в горния край на оста, паднал и без малко да се убие, но само счупил двата си крака. Напразно викаха доктора, напразно му пристяга краката в дъски. Момчето остана сакато за цял живот, не можеше да ходи. Пети месец ту седеше, ту лежеше, защото не ставаше за никаква работа и на осемнайсет години беше в тежест на баща си.

Не му провървя на Мелник и с дъщерята. Омъжи се за един майстор в тухларницата, но стана пожар и майсторът изгоря, а тя точно тогава била бременна и, изглежда, от това детето се роди болно от епилепсия.

Ето защо старият Прокоп беше все като градоносен облак и гледаше накриво, макар хората да му завиждаха за богатството, воденицата не оставаше без работа, а самият той не можеше да се оплаче от липса на добро здраве.

Тази есен му се стовари още една грижа: по-младият ратай Кажук го вземаха войник. На неговото място Прокоп не искаше да приема кого да е. Работата във воденицата е сериозна, трябва да си и сръчен, и силен. Кой да е пастир няма да се справи. Мисли и размишлява старият, докато се спря на Никита Романюк от Побереже. Бащата на Никитка имаше още двама женени синове, а най-младият беше търсил работа и из градовете. Момчето беше здравеняк, биваше го за всичко и даже училище беше завършило.

Реши го и в четвъртък, пазарния ден в Радолишки, Прокоп тръгна на път. От воденицата до шосето беше близо, около верста. А по шосето селяните тъкмо отиваха на пазар. Една след друга се нижеха брички и каруци. Всеки поздравяваше Мелник, защото всички го познаваха. Някои и други го заприказваха, без да спират дръгливите кончета, бяха любопитни как ли се чувствува старият след божието наказание, осакатяването на последния му син Васил. Но по лицето на Прокоп нищо не можеше да се разбере. Както винаги мръщеше вежди и поразмърдваше побелялата си лопатообразна брада.

Най-сетне мина и Романюк. Сигурно отиваше да пазарува, защото каруцата му беше празна, отзад седеше само жена му.

Прокоп му махна с ръка и тръгна редом с каруцата. Стиснаха си ръцете.

— Как върви? — попита Романюк. — Дебелееш, а, братко?

— Живея с божия помощ. Но си имам една грижа.

— Чух.

— Не това. Ами Кажук ми вземат войник.

— Войник ли?

— Войник.

— Такива ми ти работи, значи…

— Аха. А както знаеш, при мене се печели добре. Ратаите не гладуват, може дори по нещо и настрана да сложат.

— Вярно е — съгласи се Романюк.

— Та си помислих, че твоят, Никитка де, става за тази работа.

— Защо не?

— Е, тогава?

— Какво тогава?

— Ами за Никита?

— Значи при тебе на работа?

— Аха.

Романюк се почеса по главата, в малките му сиви очи проблесна радост. Но отвърна безразлично: