Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Брадатият погледна към полицая: седеше с гръб и четеше обявите, разлепени по вратата. Сега трябваше да сложи шапката си върху писалището, така че да прикрие книжата.

— Махнете, моля, тази шапка — възмути се старецът. — Няма ли друго място за нея?!

— Извинете — промълви брадатият и я дръпна заедно с книжата, после ги сви на руло и мушна в джоба си.

Този път, разбира се, не можеше да си послужи с така придобитите документи и беше осъден на три седмици арест за непоправимо скитничество.

След три седмици излезе от околийския затвор и тръгна по света вече като Антони Кошиба.

В самото имение Одрини нямаше нито интересно. Големият замък, опожарен по време на войната, обрасъл с коприва, репей и див киселец, от година на година се покриваше с все повече мъх и плесен и се превръщаше и развалина. Собственичката, княгиня Дубанцева, вдовица на големец от петербургския двор, живееше във Франция и изобщо не идваше тук. Управителят, господин Полешкевич, стар чудак, се беше настанил в две стаички в дървената пристройка на имението, където също личаха следите на запуснатост и занемарение.

Но наоколо се простираше обширната и величествена Одринецка гора, хиляди хектари, гъсто залесени с бор и ела, дъб и бреза, прошарени с леска и хвойна, сред които лъкатушеха тесни черни пътища, по-често със следи от глигани и елени, отколкото от коне и хора. От птичи полет това огромно пространство приличаше на преливащо се зелено кадифе, гъсто обшито с лъскави пайети. Защото не липсваха и водни площи. Малките и по-големи езерца, свързани от скрити във върби и елши поточета, позволяваха гората да се преброди по-лесно с лодка, отколкото пеш. Най-често малцината горски пазачи използуваха именно лодки.

Само до лесничейството в гората трябваше да ходят пеш. Лесничейството се намираше на едно възвишение, на полянка, заобиколена от всички страни с високата стена на старата гора. Тук живееше лесничеят господин Ян Окша, син на стария Филип Окша, който повече от четирийсет години се разпореждаше в Одринецката гора, а след смъртта си остави на своя син и длъжността, и всичко, което притежаваше. Младият още като дете бе изпратен да учи във Вилно, после в далечната Варшава и се завърна след години с диплома на лесничей в джоба, с жена и дъщеричка, заживя си тук и вече пета година имаше неограничена власт в гората. Неограничена, защото началникът му, господин Полешкевич, му вярваше напълно, не му се месеше в лесничейството и ако се отбиваше, беше не за да проверява книжата, а да поговори с госпожа Беата Окша, да изиграе една партия шах с господин Ян или да вземе малката Мариша на седлото пред себе си и „да я повози“ по поляната. Впрочем той беше единственият гост, който посещаваше лесничейството.

Господин Окша, изглежда, бе наследил от баща си саможивия характер, не поддържаше контакти със съседите, които впрочем живееха доста далече, а и те не го навестяваха. Макар и млад, той си беше домошар, но не му се чудеха, защото имаше красива жена — и както казваше горският Барчук — „много отзивчива“, дъщеричка като ангел и щастие вкъщи.

Затова и не му се пътуваше. Колкото пъти му се налагаше да ходи в околийския град Браслав или, не дай боже, чак до Вилно, все отлагаше и отлагаше заминаването, може би и защото си беше болнав и пътуването много го уморяваше. Простудеше ли се малко, започваше да храчи кръв и трябваше да остава на легло. А понеже беше човечен и справедлив, всичките му подчинени много го съжаляваха, като виждаха как линее пред очите им. Два пъти дори доктор трябваше да му докарат, което е трудно и скъпо, защото осем мили не са шега. Хората казваха, че младият лесничей няма да се отърве от тази болест — и настина натам вървеше.

Лете в гората е чудесно. Ухае силно на смола, въздухът е топъл като в пещ и има толкова различни насекоми, че ушите ти бръмват. Поклащат се върховете на стройните борове, вятърът шуми в короните на старите дъбове, мъхът е мек като килим, боровинки и гъби колкото щеш, да си живееш и хич да не му мислиш за смъртта. А дойде ли есен, гората се изпълва с тишина като в църква преди причастие. Дърветата се изправили замислени и дори не усещат как златистите и червените листа падат ли, падат от тях. През зимата пък снегът покрива всичко, висок, дълбок, трупа по клоните дебели възглавници и когато човек издиша и после дълбоко поеме в гърди студения, здрав въздух, чак радост го изпълва.

Но след зимата идва пролет. От размразената горска земя, от езерата и блатата се понасят влажни изпарения и тогава идва най-лошото за ония, дето ги мъчи охтиката.