Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Покашля се и разпери ръце.

— Пуснете ме, господин началник. Никому нищо лошо няма да сторя.

— Да те пусна?… Наредбите не позволяват. Ще те изпратя в общината, а там да те правят каквото щат. Сядай, ако искаш, и не ми пречи. Трябва да направя протокол.

Извади от чекмеджето лист хартия и започна да пише. Дълго мисли, защото липсата на име и месторождение на задържания му объркваше целия ред на протокола. Най-сетне свърши и погледна брадатия. Прошарената брада и коса показваха, че трябва да е на петдесетина години. Седеше неподвижно, загледан в стената, и с кльощавото си тяло й хлътналите бузи приличаше на скелет. Само огромните, отрудени ръце се движеха някак странно и нервно.

— Ще пренощуваш тук — каза Каня, — а утре ще те пратя в общината.

Стана и добави:

— Няма нищо да ти направят там. Най-много да си излежиш за скитничество и ще те пуснат.

— Щом не може иначе, така да е — смотолеви мрачно брадатият.

— А сега ела тук.

Той отвори вратата към малко помещение с решетка на прозореца. На пода имаше дебел сламеник. Вратата бе скована от дебели дъски.

Когато я затвориха, брадатият легна на сламеника. И се замисли. Началникът, пък и другият полицай не бяха лоши хора, но изглежда законът ги караше да бъдат лоши. Защо пак го задържаха, защо винаги гледат на него като на престъпник?… Наистина ли е чак толкова нужно да имаш документи и да се казваш някак?… Променя ли това човека?…

Толкова пъти му бяха обяснявали, че било невъзможно да не се казваш някак. И в края на краищата трябваше да се съгласи с тях. Но се страхуваше да мисли за това. Започнеше ли, обземаше го странно чувство: сякаш беше забравил нещо, нещо изключително важно. И изведнъж трескавите му, неспокойни мисли се пръсваха на всички страни, после се омотаваха в объркани кълба, блъскаха се отчаяно като животни, обхванати от дива паника; кръжаха все по-бързо, без смисъл и цел, после се разкъсваха на парцали, на някаква причудлива дреб, като безформени и безплътни малки живи чудовища се сплъстяваха в огромна памучна къделя, изпълваща целия му череп.

В такива случаи изпитваше панически страх. Струваше му се, че ще полудее, ще обезумее, че е безпомощен, безсилен и объркан пред наближаващата катастрофа. Защото в този адски хаос нито за миг не губеше съзнание. Някъде в мозъка му някакъв точен апарат отбелязваше безучастно всеки признак, всяка фаза. И това беше най-мъчителното.

Напразно се мъчеше с цялата си воля да се измъкне от поглъщащото го тресавище. Да престане да мисли, да се съсредоточи върху някой предмет, да се спасява. Единствено физическата болка му носеше малко облекчение. Впиваше до кръв зъби в тялото си, хапеше ръцете си и удряше глава в стената, докато загуби сили, до премаляване.

Тогава лежеше безчувствен, безкрайно изтощен, полумъртъв.

Тъкмо затова изпитваше страх, отвратителен, животински страх от своята памет. Плашеше го всичко, което би могло да доведе до случайно надзъртане в мъглявото минало, в кошмарния мрак, който бе непроницаем и притегляше като бездънна пропаст.

Затова един такъв разпит в участъка беше за него тежко мъчение и когато остана сам и разбра, че опасността от пристъп е отминала, едва ли не се зарадва, че го затвориха.

Но така или иначе поредното задържане в полицията, мъчението при разпита и опасността от пристъп го накараха да се замисли как да се предпази от всичко това в бъдеще. Имаше само един начин: да се снабди с документи. А тъй като по законен път беше невъзможно, трябваше да ги открадне, да ги вземе от някого.

Не знаеше още как ще го направи, но решението бе взето.

На другия ден рано сутринта го заведоха в общината на съседния град, на двайсетина километра. Общината се помещаваше в голяма тухлена сграда. Старшият остави брадатия на партера под надзора на един полицай, който пазеше още неколцина арестанти. След дълго чакане започнаха да ги викат един по един на първия етаж, където беше залата на общинския съд.

Дебеличък, млад чиновник седеше до масата, покрита със зелено сукно и отрупана с книжа. Присъдите издаваше бързо. Когато обаче дойде ред на брадатия, у него изглежда се събудиха някакви съмнения или подозрения, тъй като му нареди да чака. Полицаят го изведе в съседната стая. Там край масата седеше някакъв старец и усърдно пишеше. Стаичката беше малка. Брадатият седна на скамейката до прозореца и от скука започна да наблюдава работата на стареца. На писалището му имаше купища книжа. Виждаха се заявления с марки и печати, разноцветни призовки и… брадатият трепна: съвсем близо до него имаше книжа, скачени с кламер, а най-отгоре един документ. Кръщелно свидетелство. Примъкна се по-близо и го прочете. Беше издадено на името на Антони Кошиба, роден в Калиш. Пресметна годините му: петдесет и две. Отдолу имаше печати…