Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Лягай. Ще пренощуваш някак. Мухите, слава богу, понамаляха.

Той затвори вратата, загаси лампата и си легна. Гостът направи същото. В кухнята настъпи тишина. Отначало продължаваше да се разнася бръмченето на мухите, но и те заспаха и остана само спокойният монотонен шум на водата от воденицата. Тихо, топло и хубаво. Леко се заспиваше.

Беше още тъмно, когато ги събуди скърцането на колела, тропотът на конски копита и глъч: хората бяха докарали ръж във воденицата. В пруста се разнесе кашлицата на стария Прокоп. Виталис скочи, гостът също. Напъхаха сламениците зад печката.

Прокоп Мелник влезе и измърмори:

— Дал бог добро…

— Вовеки веков… — отвърнаха.

— Какво стоите? Размърдай се, дяволе — обърна се той към Виталис. — Отприщи яза!

Погледна мрачно госта и добави:

— А ти, какво? Залавяй се за работа! Не чуваш ли? Хората зърно са докарали…

— Значи ще ме вземеш на работа? — попита зарадван.

— Така да е. Ще те взема.

От този ден Антони Кошиба се настани във воденицата на Прокоп Мелник. И макар че никога не се смееше, а много рядко се усмихваше, беше му тука хубаво, както никъде досега. Не бягаше от работа, не си жалеше ръцете и гърба, не обичаше да се впуща в приказки, затова старият Прокоп нямаше за какво да го упреква. Напротив, дори беше доволен от новия ратай. И ако не го показваше с нищо, бе само защото такъв му беше характерът.

Антони Кошиба вършеше всичко, каквото му се полагаше. И на яза, и при насипването на зърното, и на кантарите, и при воденичните камъни. Ако нещо се повредеше, залавяше се да го поправя, а тъй като, изглежда, по природа си беше сръчен, вършеше добра работа. Неведнъж я скоба се чупеше, я зъбчато колело на оста се изместваше, а той вече знаеше какво трябва да се направи, умееше да го поправи и минаваха, без да викат ковача или майстора по колелетата.

— Бива те теб, Антони — казваше Виталис. — Личи си, че си обиколил света.

А друг път ще рече:

— Не си чак толкова стар. Ако служиш добре на Прокоп, току-виж и жена си заслужил, Олга вдовицата да вземеш…

— Сам не знаеш какво приказваш — вдигаше рамене Антони Кошиба, — не им е на тях в ума такова нещо, а още по-малко на мене. За какъв дявол ми е?

Тракаше воденичното колело, боботеше буйният поток, ръмжаха мелничните камъни. Белият брашнен прах се носеше из въздуха и го насищаше с вкуса на хляб. От зори до късна нощ не оставаха без работа. Напротив, времето не им стигаше. Затова пък в неделя можеха да поотдъхнат и да си разкършат кокалите. Но и тогава Антони не се опитваше да се сближи нито с веселата Зоня, нито с Наталкината майка Олга, въпреки че и двете го обичаха и се отнасяха към него дружелюбно. В свободното си време той беше най-често с Наталка.

Дните си приличаха и на него му се струваше, че все така ще бъде, докато се случи нещо, което не само промени всичко, но и стана голямо събитие за семейството на Прокоп Мелник.

Ето какво стана: в събота, точно преди да спрат колелото, се спука дъбовата му главина. Трябваше час по-скоро да се притегне с железен обръч. Прокоп почти тичешком донесе инструментите и Антони, кажи-речи, три часа се поти, докато я поправи. Понеже старият ценеше инструментите повече от всичко и винаги ги държеше до леглото си, накара го да отнесе сандъчето там. Антони го взе на рамо и отиде. Никога досега не бе надничал в стаите, защото не беше любопитен, пък и не беше се налагало.

Беше необикновено чисто. Бели колосани пердета на прозорците и саксии с мушкато. Върху високите легла като пирамиди се издигаха чак до тавана наредени една върху друга пухкави възглавници, подът беше измазан в червено.

Антони се върна да изтрие по-старателно краката си и влезе. В другата стая видя Василко. Лежеше на леглото и плачеше. Щом видя Антони, той се поуспокои, но изведнъж се развика:

— Слушай, Антони, повече не мога да издържа. Смъртта е по-хубава от такъв живот. Ще си сложа край. Така ми е било писано.

— Не говори такива работи — спокойно отвърна Антони. — Какво ли не сполетява хората и пак живеят…

— Живеят? А защо… Защо да гния като някой пън?

— Защо пък да гниеш…

— А каква полза? Нито на другите, нито на себе си съм потрябвал. И все така ще е. Лежа тук и си мисля. И разбрах: няма спасение.

— Остави тия глупости — измърмори Антони, криейки вълнението си. — Млад си още.

— Какво като съм млад? За какво ми е младостта, щом не мога да стъпя на краката си. Да бях стар, както и да е… А това е божие наказание за греховете на баща ми? Аз ли да ги изкупувам? Защо аз… Да не би аз да съм отнел дела на чичо си… Не! Не аз! А баща ми. Защо аз да съм сакат…