Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Защо днес? — смело вдигна очи тя.

— Защото днес знам, че обичате друг.

Луця стисна зъби. Сърцето й заби до пръсване. Все пак се овладя и каза уверено:

— Никого не искам да обичам. Искам да обичам вас и само вас.

Вилчур се засмя:

— Ах, мила Луця. Това е една от ония области, където „искам“ не означава „мога“ Където и най-голямото желание няма да помогне. За съжаление никой не е господар на сърцето си. Луця, дори тогава, когато ви се струваше, че изпитвате любов към мен, дори и тогава бях уверен — неправилно преценявате чувствата си. Винаги съм бил и ще ви бъда благодарен за вашата сърдечност и доброжелателност, за толкова много добрина и топлота. Но това не беше любов. Вие сама се убедихте сега, когато обикнахте Колски. Не, не отричайте. Не трябва да се крие и нещо повече — не може да се скрие.

Луця поклати глава.

— Вие си въобразявате.

— Не, Луця. Това е безспорна истина. И сега, моля ви, имайте предвид положението, в което се намирам. Искате да останете при мен въпреки влечението на сърцето си. Тогава как си представяте моята роля? Нима вие мислите, че за мен няма да е огромно бреме да знам, че съм се превърнал в пречка за вашето щастие, че вие сте с мен само защото неправилно разбирате чувството за дълг? Та нали тогава аз няма да имам спокойствие ни денем, ни нощем. Ще се чувствам като човек, който ви притеснява и ви пречи. Не, Луця, вашето присъствие тук и вашата жертва няма да доведат до нищо добро, а до голямо зло. И за вас, и за мен, и за Колски. Това направо би било лудост. Да се осъдят на мъчения трима души заради някакъв принцип, който е напълно безсмислен.

Закрила лице с ръце, Луця плачеше.

— Не мога да ви оставя. Не мога.

— Ще ви кажа и друго. Такова едно самоотричане от ваша страна би ме обидило. Това би означавало, че вие ме смятате за безпомощен старец, който не може да се справи сам: ще бъде като жертва — от съжаление. А вие сигурно не мислите, че трябва да ме съжаляват.

— Така е — каза тя, като ридаеше. — Но защо винаги се жертвате вие?

Вилчур сви рамене.

— И дума не може да става за жертва от моя, страна. Аз не се отказвам от вас, Луця, защото вие не сте била и не можете да бъдете моя. Не можете, защото вие самата не принадлежите на себе си. Сърцето ви принадлежи на друг. Да, мила Луця. Няма да крия, че без вас ще ми е мъчно, че понякога ще си потъгувам, ще си спомням, но поне ще изпитвам радост, че не съм се изпречил на пътя ви към щастието, че не съм ви онеправдал.

Тя все още не можеше да се успокои.

— Защо той дойде тук? Защо дойде?!

— Стана много добре. Само си помислете, Луця, че много по-лошо щеше да бъде, ако той или някой друг се явеше не сега, а след една-две години. Защото това щеше да е неизбежно. Щеше да стане рано или късно. По-добре, че стана по-рано. По-добре за вас и за мен.

Тя продължаваше да плаче. Вилчур стана и милвайки косите й, каза:

— Такава е съдбата, мила Луця, и не трябва да се борим с нея. Тези няколко години, които ми остават да поживея, ще ги прекарам тук в тишина и спокойствие, а пред вас е цял един живот. Мъж, деца, собствен дом. Колски наистина е силно и предприемчиво момче. Предприемчив и честен. Двамата ще живеете добре. А колкото по-добре живеете вие, толкова по-голяма ще бъде моята радост, защото ви обичам — и двамата. Към вас, дете мое, ще запазя много хубави чувства до края на живота си.

Тя взе ръката му и притисна към нея устни. Той не я дръпна и каза:

— Надявам се, че от време на време ще идвате да ме видите. За мен ще бъде истински празник… Е, а сега вече трябва да се успокоите. Всичко мина. Изтрийте си очите, моля ви. Сега ще дойде Донка, защото сигурно обядът вече е готов. Не трябва да излагаме на показ пред хората нашите проблеми. Хайде, моля, изтрийте си очите.

Вилчур запали цигара и млъкна. Луця постепенно възвърна равновесието си. След дълго мълчание каза:

— Никога няма да си го простя. Никога.

— Но какво, дете мое? Тази любов ли? Тази щастлива любов, която спаси и вас, и мен от погрешната стъпка?… Трябва да я благославяме. Сега да поговорим по някои практически въпроси. Ето, Колски наистина трябва вече да се връща във Варшава. Най-добре ще направите да заминете заедно. Смятам, че ще успеете да съберете багажа си до довечера. А утре ще заминете рано сутринта.

Луця отново бурно заплака:

— Защо, защо искате да се освободите от мен толкова бързо? Вие сигурно ме презирате!

— Що за глупости — ядоса се Вилчур. — Как може да говорите такива безсмислици, скъпа Луця! Просто искам вие двамата да се свържете колкото може по-скоро и смятам, че колкото по-скоро заминете, толкова по-добре е и по други съображения — както вие, така и Колски, а и аз трябва да имаме малко време да свикнем с новата ситуация, да я осмислим. Заминавайте утре.