Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Янко. Янко… — шепнеше тя и обгърна с ръце шията му.

Изведнъж той поривисто я привлече.

— Ти ме обичаш! Знам, че ме обичаш!

— Теб, само теб!

— Какво щастие, виждаш ли! Какво голямо щастие — казваше той с изпълнен с вълнение глас. — Ще се оженим и никога вече няма да се разделяме. Нищо няма да ни раздели. Скъпа моя, единствена моя!

Луця прехапа устни, отдръпна се и поклати глава.

— Не, Янко. Не. Обичам те, но ти знаеш, че не съм свободна, че не разполагам със себе си. Трябва и двамата да се примирим е това. Няма никакъв изход.

Той я погледна със страх.

— Не си свободна? Как да го разбирам? Какво искаш да кажеш?

— Имам задължения, от които не мога да се освободя.

Хвана я за лакътя.

— Луця, нима това значи, че си негова… че с него те свързва…

Разбра въпроса, който той не можа да изрече, и живо възрази:

Ах, не. Пази боже! Има обаче задължения, сто пъти по-обвързващи от това.

— Никакви задължения не могат да бъдат по-големи от едно истинско чувство.

Тя отрече с глава:

— Много елементарно схващане. Не. Не мога. Не мога да заговоря с него по този въпрос. Такива думи не могат да се откъснат от устата ми. Ах, като си помислиш само колко трагичен е бил животът на този човек, колко злини са му причинили съвършено незаслужено, с колко нещастия се е сблъскал той, който е толкова добър, с толкова чувствително сърце и толкова добродетелен. Не, Янко. Обикнах ви твърде късно за съжаление. Днес вече не мога да се оттегля. Ако трябва да се присъединя към всички, които са го онеправдали, сама от себе си ще се отвратя. Не, Янко. Няма да мога да живея с мисълта, че съм извършила подлост!… Тежко ми е, бог ми е свидетел колко ми е тежко, но нищо не може да се направи.

— Луця — започна той, но тя го прекъсна.

— Да не говорим за това. Защото си късаме нервите напразно.

— Но, чуй ме. Аз съм напълно убеден, че професорът няма никакво намерение да иска от теб да удържиш обещанието си.

— Откъде знаеш? — учудено зашита тя.

— Сам ми го каза.

— Как така?… Говорил си с него за това? Невъзможно!

— Не за това. Но съм убеден — нарочно искаше да ме накара да разбера и да не губя надежда, че мога да те спечеля.

— Ах, да разбереш — каза тя с тъжна усмивка.

Колски изгуби търпение:

— Тогава ще ти повторя целия ни разговор. Без какъвто и да е повод той ме попита на колко години съм и защо не се женя. А после започна да ме уговаря да се оженя и много ясно каза, че човек не бива да се жени в напреднала възраст и че не е редно да се взима за съпруга много по-млада жена. Това много ясно прозвуча като признание: ако я обичаш, вземи я — от моя страна няма да има никакви пречки, тъй като аз няма да се женя за нея.

За миг в очите на Луця проблесна радост. Не можеше да се съмнява в правотата на думите му. Сигурно Вилчур го беше казал и може би го беше казал с такова намерение. Все пак това не развързваше ръцете й, не й даваше зелена светлина.

Създалото се положение можеше да се обясни така — след завръщането си професорът беше стигнал до убеждението, че по време на неговото отсъствие в чувствата на Луця има промяна. Като Юрковски и онзи възрастен господин, който беше казал, че тя и Колски са много хубава двойка. Вилчур беше открил любовта й към Колски. И този благороден човек, чийто живот беше наниз от случаи на себеотрицание за доброто на другите, и сега беше решил да постъпи по същия начин. Ново отричане и още една болезнена страница в живота. Но Луця не можеше, нямаше право, да подпише тази страница. Разбира се, той имаше право да направи благороден и може би искрен жест на саможертва, но тя щеше да бъде същество без съвест и чест, ако приемеше от него такъв дар, от него, който всичко вече беше раздал, комуто всичко бяха отнели. Тя е с него и трябва да остане с него.

Знаеше как трябва да постъпи. Колкото може по-бързо да изпрати Колски във Варшава, да овладее, нервите си и с всяка своя дума, с всеки жест ден след ден да доказва на Вилчур, че ни най-малко не се е променила и че все още желае да бъде негова жена.

Стана и докато оправяше косата си пред огледалото, каза спокойно:

— Не. Това не променя положението.

— Как така не променя? — учуди се той. — Нали ви връща свободата, съвсем ясно е. Луця, какво говорите?

— Връща ми я, но защо? От какви съображения се ръководи?

— Няма значение.

— Съвсем не. Отказва се само защото смята, че аз ви… обичам.

— Та нали това е вярно!

— Но ако не се досещаше, сигурна съм, че нямаше да се откаже от мен.