Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— На своята?… — Вилчур махна с ръка. — Можеш да имаш своя къща, свое сако, своя крава, но жена?… Та нали и тя мисли и чувства като мен. Нали има същите права като мен. Да я задържам против волята й? Та това е затвор. Каква полза има, ако седи насила против влечението на сърцето си и мисли само как да се изтръгне и оплаква съдбата си.

— Такъв е божият закон — сурово каза Прокоп.

— Ех, приятелю. Точно за да се спазва този закон, трябва много да се мисли, преди да се свърже човек с една жена по силата на същия закон. Законът ще бъде в сила само тогава, когато потвърди онова, което са решили две сърца.

Прокоп се замисли и каза:

— А аз мислех, че вече сте го решили.

— Слава богу, още не бяхме решили — тъжно отговори Вилчур и заговори за друго, давайки на Прокоп да разбере, че повдигнатият от него въпрос му е неприятен.

В това време в гостоприемния дом на Павлицки сърдечно посрещаха гостите. Луця не се беше излъгала. Юрковски наистина изглеждаше изненадан, че тя не е дошла заедно с Вилчур. Той внимателно се вглеждаше в Колски, особено когато Колски танцуваше с Луця. Самият Юрковски демонстративно не танцуваше и често отиваше на бюфета, а после се връщаше в салона и стоеше опрян на някоя врата.

Луця танцуваше най-много с Колски. Той беше отличен партньор, а този ден беше по-мил от всякога. Беше се освободил напълно от своята замисленост, в която изпадаше от време на време преди, беше весел, спокоен, доволен и правеше впечатление на човек, който едва успява да укрие някаква необикновена радостна тайна. Луця беше в чудесно настроение. Не се смути, дори когато случайно чу мнението на един възрастен господин, който казваше на дамата до него, сочейки Луця и Колски:

— Виж каква двойка, лика-прилика.

Малко след вечерята Юрковски покани Луця за едно танго. Разбира се, нямаше повод да му откаже. Оказа се обаче, че тя все пак постъпи необмислено. Той сигурно вече беше на градус, защото още при първия тур попита недвусмислено:

— Е, как е професор Вилчур? Вкъщи ли го оставихте?

— Професорът беше изморен с безразличие отговори тя. — Не обича шумните развлечения.

— Но си е намерил достоен заместник за тях…

Луця отмина с мълчание тази забележка.

— Ама тази мисия, изглежда, ни най-малко не безпокои заместника. А професорът може и да не е бил доволен от всичко това? Какво мислите?

В гласа му ясно звънна ирония. Луця леко сви рамене и за да промени темата, каза:

— Доктор Колски е някогашен ученик и приятел на професора. А вие защо не танцувахте?

— О, аз не танцувах, защото имах такова зрелище, каквото досега не съм виждал през живота си. Трябва да гледам, за да зная за в бъдеще.

— Какво да знаете? — учуди се Луця.

— Ами да зная как изглежда една влюбена жена. Вие гледате Колски като слънчоглед, а той вас както котарак — мазно. По дяволите! Не откъсвате очи един от друг! И какви ми ги наприказвахте за професора, щом като сте влюбена в това докторче…

Луця усети, че пребледнява. Думите на Юрковски толкова я изненадаха и уплашиха, че тя дори не помисли до каква степен Юрковски нарушава общоприетите норми и се меси в нейни лични работи.

— Вие се лъжете — отговори тя. — С доктор Колски ме свързват колегиални отношения и старо приятелство. Нищо повече.

— На кого ги разправяте тия? Хубави колегиални отношения! До него вие цялата сияете. И слепият би го видял. Вие, разбира се, ще си помислите дори, че е от ревност. Така да бъде. Ревнувам. Ревността обаче не може чак толкова да ме заслепи, та да не забележа, че сте влюбена в него. Едно само не разбирам, защо тогава в Ковалево ме излъгахте, като говорехте за професора. А да не би професорът да е за съпруг, а този, младият доктор — за приятел. Чудесна шега, няма що!

Луця се опомни:

— Вие сте пиян. Бъдете така любезен и ме заведете там, където бях.

— Разбира се, че ще ви заведа. Той вече ви чака натъжен. Как можах да ви разделя за толкова дълго от любимия!

Той спря пред Колски и покланяйки се галантно на Луця, каза:

— Ето, връщам ви съкровището.

Колски, който не подозираше какво се е случило, отговори с усмивка.

— Малко са днес хората, които толкова съвестно връщат взетите в заем съкровища. Толкова съвестно и толкова бързо.

Юрковски отново се поклони прекалено галантно.

— Така реши самото съкровище, което не можеше повече да издържа без своя собственик.

Като каза това, той се обърна и излезе от салона. Колски едва сега забеляза, че Луця е развълнувана и неспокойно попита: