Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Щом като все пак вече се е досетил — каза Колски, — въпросът е ясен за него. Какво можете да направите вие?

— Ще го убедя, че се лъже.

Колски се ядоса.

— Това е безсмислено. Това е престъпление към вашето чувство.

— Още по-голямо престъпление би било да го осъдя на самота, да потъпча чувствата му, да му отнема и последната надежда. Не, Янко. Не може да искате това от мен. Направя ли го, споменът за тази постъпка ще ми отрови целия живот. Ще обезобрази всеки миг на нашето щастие. Не, Янко. Ние нямаме право да постъпим така.

— За бога, Луця! Не си ли давате сметка, че оставайки при него, вие ще зачеркнете и вашето, и моето щастие за цял живот?

Луця поклати глава.

— Зная. Но досега всички са зачерквали щастието на професора. Жена му го е напуснала заради някакъв млад ветрогон. Години наред е живял в трагична мизерия, подритван, хвърлян в затвора, а най-после, когато си възвърна паметта, стана прицел на най-срамни клевети, най-подли подмолни постъпки, най-отвратителни интриги. Лишиха го от състоянието и поста му, изтикаха го от столицата! Даже родната му дъщеря почти го е забравила. Не, Янко. Не. Предпочитам да умра, отколкото да се озова сред всички тези хора, които за неговото великодушие, за безграничната му доброта и благородство са му се отплатили с подлост. Ако не разберете това, наистина ще ме убедите, че сте коравосърдечен и че ние с вас никога няма да намерим общ език.

В гласа й звънна горчивина, а Колски сведе глава и след малко каза:

— Разбирам. Как може да не разбирам. Само че не мога да се примиря.

В стаята влезе Павлицки:

— Е, как се чувствате, драга колежке? По-добре ли сте? — топло попита той.

— Знаете ли, неприятно ми е, че ви създавам грижи, но наистина се чувствам неособено добре. Явно през последните дни съм се преуморила.

— Ах, вината е моя — каза Павлицки. — През последните дни поизоставих болницата. Тържествено обещавам да се поправя. Жалко, че не се чувствате добре, защото ей сега ще започне котильонът.

Луця тъжно му се усмихна:

— Много съжалявам, че не мога да участвам. Бъдете така добър, моля ви, и се разпоредете да впрягат.

След кратки любезни уговорки Павлицки се съгласи и отиде да нареди.

Четвърт час по-късно те вече седяха в колата, завити с дебели наметала. Нощта беше тъмна. Железните обковки на колелата тракаха по замръзналите буци из пътя. Коларят размахваше от време на време камшика и ненужно пришпорваше конете, които и без това се носеха в прекрасен тръс.

Не продумваха. Само Колски пъхна ръка в ръкава на Луця и мълчаливо стискаше китката и.

В болницата беше тъмно. Само мъждукащият пламък на маслената лампа слабо осветяваше прозореца на болничната стая. Като се стараеха да стъпват колкото може по-тихо, те влязоха в преддверието и тук свалиха наметалата.

— Лека нощ — протегна ръка Луця.

Той искаше да я прегърне и целуне, но тя с решителен жест се заслони:

— Не. Не бива. И, моля ви, заминете утре.

Нейният шепот звучеше като че ли естествено, но в очите й се появиха сълзи.

— Луця, Луця! — стисна ръката й Колски.

— Лека нощ. Вземете лампата. Аз ще се оправя и в тъмното.

Колски влезе в стаята си, седна и се замисли. Твърде добре познаваше Луця, за да не знае, че тя не променя много лесно решенията си. След като изслуша аргументите й, си даде сметка, че няма да може да я убеди. Съзнателно бе направила една безумна стъпка: осъждаше и него, и себе си на отричане от щастието, на сив, безцветен живот, на вечна горчивина. Но той не можеше да намери достатъчно убедителни аргументи, за да я отклони от това й решение.

Остатъка от нощта прекара, като палеше цигара от цигара и обмисляше безнадеждната ситуация. На разсъмване стана и започна да си прибира багажа. Трябваше да се съобрази с молбата на Луця. Той и сам разбираше, че е редно да замине колкото може по-бързо. След закуска щеше да отиде във воденицата и да помоли за кола до гарата. Не можеше повече да издържа в тази стая, сложи си палтото и излезе да се поразходи.

Беше студено, а всичко наоколо — дървета, плетища, покриви и земята — беше плътно покрито със слана! На изток върху синьо-зеленото небе блестяха първите пурпурни ивици. Денят обещаваше да бъде хубав и студен. Колски сви към езерата. Още не бяха замръзнали. Само край бреговете, тук-там в плитчините, стъклисто се очертаваше ледена ивица. Стигна до края на второто езеро, а когато започна да се връща, видя ивица бял дим над комина на болницата. Донка сигурно вече беше отишла и приготвяше закуската.