Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

На терасата срещна професора.

— Добър ден, колега — поздрави го Вилчур. — Какъв чудесен изгрев. Виждам, че обичате ранните самотни разходки. Почуках на вратата ви и надникнах. Какво е това? Защо сте си събрали багажа?

Колски, без да го погледне, отговори:

— Трябва вече да заминавам. Трябва непременно. Твърде дълго се заседях тук.

— Дума да не става. Няма да ви пусна. Ако става въпрос за болницата, не се тревожете. Професор Добранецки в края на краищата ми дължи известна благодарност и ако аз ви задържа, той не може да ми се сърди, още повече че и на вас морално ви е много задължен.

— Всичко знам, но за съжаление, въпреки че тук ми е толкова приятно, не мога да остана повече.

Вилчур го хвана под ръка.

— Е, за това ще си поговорим малко по-късно. А сега ми разкажете как прекарахте вчера у Павлицки. Ако се съди по това, че се върнахте рано, изглежда, не е било много весело.

— Беше — каза Колски. — Събрали се бяха много гости, поднесоха великолепна вечеря, имаше много танци.

Вилчур внимателно го погледна.

— А вие имате такова изражение, сякаш не се връщате от бал, а от погребение.

Колски криво се усмихна и каза:

— Може и да сте прав, професоре.

Вилчур се окашля и двамата дълго мълчаха. Колски трескаво мислеше дали няма да е най-добре въпреки Луця открито и веднага да каже на професора какво се е случило, искрено да повтори разговора си с нея и да го помоли за помощ. Огромно усилие направи, за да премълчи.

Пръв се обади Вилчур.

— Вижте колко красиво изгрява слънцето. Тук по покрайнините дори късната есен е винаги красива. В свежия въздух белите дробове дишат другояче. Особено старите бели дробове — помълча малко и добави: — Въпреки че вашите са млади, няма да ви пусна толкова лесно.

— Господин професоре, сега наистина… — започна Колски.

— Няма какво да говорим — прекъсна го Вилчур. — Що за неподчинение?! Хайде да вървим. Там сигурно вече са приготвили закуската.

В стаята на Луця наистина ги чакаше закуската, Луця наливаше мляко в чашите. Донка се суетеше край масата.

Луця поздрави Колски съвсем непринудено, но не изглеждаше добре.

— Забавлявахте ли се у Павлицки? — попита Вилчур, целувайки й ръка.

Тя весело му се усмихна.

— Ах, отлично, професоре. Липсваше ни само едно — вас ви нямаше. Всички питаха защо не сте дошли, а домакините искрено се безпокояха. Като слушах какво говорят за вас, наистина бях щастлива. Следващата седмица непременно трябва да отидем там с вас.

Колски гледаше Луця под око с учудване, което едва прикриваше. Държеше се почти фриволно. По време на закуската говореше само на професора, усмихваше му се, подаваше му хляб и масло, говореше много и свободно.

Когато вече станаха от масата, тя се обърна към Колски с безразличен тон:

— Бяхте ли вече у Прокоп, поръчахте ли кола?

— Още не — отговори Колски, свеждайки очи.

— Защото, ако искате да успеете за влака, трябва да заминете преди девет.

— Добре. Веднага отивам във воденицата.

Вилчур се окашля.

— Колегата Колски днес все още няма да замине. Помолих го да остане. Трябва да ми помогне. Днес имаме две много важни операции, а аз се съмнявам, че Павлицки след бала ще има желание да дойде при нас. Сигурно е изморен и се излежава в кревата.

Никой не му отговори.

В преддверието чакаха пациенти. Не бяха много. Три забулени с дебели шалове бабички, един литовец от Бервинти, две деца от Нескупа с оплаквания от херния. Освен тях беше и червенокосият Виталис, ратаят от воденицата, който рано сутринта се беше подхлъзнал при яза и падайки, си беше навехнал крака.

Вилчур и Луця прегледаха всичките до дванадесет. Колски беше зает в операционната — наместваше ръка след сложно счупване. Пациентката имаше слабо сърце и затова той трябваше да работи, без да й слага упойка. От време на време се разнасяха нейните викове.

Професорът си свали престилката и докато миеше ръцете си, каза:

— Елате сега при мен, Луця. Ще ви покажа нещо.

— Ах, да — каза тя. — Сетих се. Нали вчера трябваше да пристигне колетът със закупените от вас апарати.

— Наистина пристигна — потвърди Вилчур. — Но освен колета получих и друго. Нещо много интересно.

— Наистина ме заинтригувахте.

— Вие знаете, че докато бях във Вилно, се запознах с доктор Южвински, който там е преподавател в университета. Много начетен и мил човек. Знаеше вече за нашата болница и много се заинтересува от нея. Дълго му говорих за нашата работа тук и сега той ми е писал писмо. Искам да ви го покажа.