Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Отидоха в стаята на Вилчур и професорът подаде на Луця сгънат лист. Тя го разгърна и прочете:

„Уважаеми професоре и драги колега!

Вчера получих картичката ви и се зарадвах, че мога да ви бъда полезен. Аз и моите възпитаници. Разговарях с няколко. Мнозинството прие с ентусиазъм вашата инициатива. Та нали да се работи под ваше ръководство — да си го кажем направо — е чест за всеки лекар не само за начинаещите. Не съм напълно съгласен с вас, че трябва да се избират кандидати с не особено високи доходи. Засега разполагам с трима. При първия сигнал ще ви ги изпратя. Най-способният от тях е доктор Шимон Яшински. Той е младеж от добро семейство, работлив, съвестен, многообещаващ. Сигурен съм, по под ваше ръководство ще стане отличен лекар. Чудесно ще бъде за него да стажува във вашата болница. След шест месеца ще ви изпратя друг. Говорих вече с декана и той, разбира се, се съгласи без каквито и да било възражения, да бъдат зачислявани на практика при вас. Можете да бъдете сигурен, скъпи професоре, че тук няма да ви забравим и нито един ден няма да ви оставим сам, без помощник. Доктор Яшински заминава вдругиден.

Приемете моите сърдечни поздрави и благопожелания за по-нататъшна плодотворна работа.

Искрено ваш:

Луця свърши четенето и вдигна очи към професора.

— Харесва ли ви? — попита Вилчур.

— По принцип… — започна Луця, — по принцип идеята е много хубава. Но…

— Какво — но?

— Едно не разбирам: защо в писмото се казва, че няма да ви оставят сам? Щом като сте разказвали там за нашата болница, сигурно сте споменали и за мен, нали?

Гласът на Луця леко трепереше. Предчувстваше какво ще чуе от Вилчур. Професорът кимна.

— О, не само че съм ви споменал, но и много ви похвалих за вашето себеотрицание. Не мога да си представя помощ, по-добра от помощта, която вие ми оказвахте.

Луця прехапа устни.

— Защо говорите в минало време?

Вилчур спокойно отговори:

— Защото, Луця, аз за съжаление трябва да се откажа от вашата помощ.

— Професоре!

— И двамата много добре разбираме, нали, госпожице Луця.

— Аз не… не разбирам. Не разбирам и никога няма да разбера. Щом като сте доволен от мен, а аз съм убедена, че е така, защо тогава искате да ме освободите. Професоре! Как можете, дори без да сте се разбрали с мен, да зачеркнете всичките ни общи планове!

Вилчур се усмихна, а в очите му трепна тъга.

— Зачеркнал съм ги не аз. Зачеркна ги съдбата. Предопределението. А те бяха зачеркнати, защото никога не са имали право на съществуване.

— Не е истина — живо запротестира тя.

— Свещена истина — поклати глава професорът.

— Ще ви докажа.

— По какъв начин?

— По най-простия. Ще остана с вас. Ще остана завинаги. Кълна ви се, че не желая нищо друго, че ще бъда много нещастна, ако ме отхвърлите, ако ме отблъснете сега. Набелязала съм си бъдещето и в цялото мое бъдеще се виждам до вас. Не искам друго бъдеще. Не мога да приема никакво друго. Да, ако искате тук да идват на практика млади лекари, аз нямам нищо против. Но и аз ще остана. Ще остана като ваша помощница, като ваша съпруга. Друго и не може да бъде.

По лицето на Луця избиха ярки петна. Ръцете й трепереха.

— Не зная какво ви е накарало да промените взетото отдавна решение. И не искам да знам. Сигурно сте се поддали на въображението си. Но вие се лъжете, като мислите, че ще се откажа толкова лесно от това, на което имам право.

Вилчур ласкаво й хвана ръката.

— Луця. Да поговорим спокойно.

Тя скочи от мястото си.

— Ах, не, не. Няма какво повече да говорим. Вие болезнено ме засегнахте.

Искаше да излезе, но Вилчур не пусна ръката й.

— Скъпа Луця, седнете, моля ви и ме изслушайте.

Той почти насила отново я настани на стола. Трепереше цялата, а в очите й имаше сълзи.

— Знаете ли — говореше той със спокоен глас, — допуснали сте една грешка. В своите сметки вие напълно сте пренебрегнали мен, моята личност. Съвсем не сте взели предвид, че и аз съществувам, че и аз мисля и чувствам. Вие искате да се отнесете към мен като към абстрактна величина. А нали съм жив човек. Много съм стар, но нали съм жив. Защо не желаете да вземете предвид, че и аз имам право на глас?

— Не ви разбирам.

— Искате да останете. Искате да останете като моя съпруга. И смятате, че това трябва да ме направи щастлив. Но вие не си давате сметка, че аз може да съм на противоположното мнение.

— Някога… — започна Луця.

Вилчур я прекъсна.

— Някога и аз си мислех така. Но днес съм на друго мнение.