Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Благодаря — измънка Колски, настанявайки се на една нетапицирана табуретка.

— И доходите ви растат, нали?

— Не се оплаквам.

— Само едно не разбирам — каза Вилчур след кратък размисъл, — защо продължавате ергенлъка? Трябва да се ожените. Не бива да се протака. Знам го от собствен опит.

Колски се изчерви.

— За съжаление не е възможно.

— Чак пък невъзможно? Извинете ме, колега, че се меся в личните ви работи, но смятам, че нашето отдавнашно познанство и моята възраст ми дават право. Можете ли да ми кажете защо е невъзможно?

Колски не отговори веднага:

— Обичам една жена.

— Та това е най-малката пречка — усмихна се Вилчур.

— Жената, която обичам, не е свободна — обясни Колски.

— А, така ли? Омъжена ли е?

— Не. Сгодена е за друг.

— Наистина неприятно. А обича ли другия?

— Поне така казва.

— Но вас, колега, сигурно не ви мрази, нали?

— О, не — бързо възрази Колски.

Вилчур го гледа известно време усмихнат.

— Странно, колега, не ми изглеждате муден, а постъпвате като наплашена госпожичка. С жените трябва твърдо, колега. Решително. Мъжки. Ако е благосклонна към вас, атакувайте смело. Помнете едно — не се плашете от привидното. Понякога нещо изглежда много страшно. Пред нас се извисява някаква скала и ни се струва, че е непристъпна, а малко предприемчивост и упоритост са достатъчни, за да се покори върхът й.

Колски нервно стискаше пръсти. В първия момент му се струваше, че професорът му се подиграва. После му дойде наум, че иска да го изпита. А сега вече не знаеше какво да мисли.

— Да, да — казваше Вилчур. — За брака, колега, трябва да се, мисли навреме и желязото да се кове, докато е горещо. Човек не забелязва как остарява. На колко години сте?

— На тридесет и пет, господин професоре.

— Ето, виждате ли. Крайно време е. Когато аз се жених, бях по-възрастен, отколкото трябва. Разликата във възрастта между мен и съпругата ми беше твърде голяма. Един такъв брак не можеше да бъде щастлив.

Колски пак се изчерви и широко отвори очи. Нима професорът искаше да го накара да разбере, че не смята да се жени за Луця?

Вилчур продължи:

— Разбира се, сам по себе си въпросът за възрастта не е толкова важен, тук не става дума за сексуалния живот. Вие добре знаете, че това невинаги зависи от възрастта. Става дума за друго. За влеченията и склонностите. Те трябва да бъдат повече или по-малко сходни, за да бъдеш щастлив с една жена и за да я направиш щастлива. Няма по-голяма грешка от това — да се ожениш за момиче повече от десет години по-младо.

Колски преглътна слюнката си и запита:

— Господин професоре, вие на това мнение ли сте? Сериозно?!

— Напълно и съвсем сериозно, колега. Не протакайте, защото и тази ще ви се изплъзне. И не се бойте от съперника си. За жената трябва да се борим. Тя не е топъл хляб, който сам ще падне в отворената ви уста. А когато вече бъде ваша, помнете, че трябва да й посветите повече време, отколкото на професионалните си задължения. Това е изключително важно. И в това съм се убедил от моя собствен печален опит. Някога, когато имате желание да ме посетите, ще ви разкажа тази история. Защото аз не се съмнявам, че през лятото вие ще се отбиете тук, макар и за няколко дни.

— С най-голямо удоволствие, господин професоре — поклони се Колски объркан.

В стаята влезе Луця. Вече беше свалила престилката си и беше с тъмна вълнена рокля, с ръкоделие в ръце.

— А-а, Луця — обърна се Вилчур към лея. — Усещам веселба във въздуха. Обзалагам се, че си правите нова рокля.

— Откъде знаете? — учуди се Луця.

— Ясновидство! — тайнствено вдигайки пръст, отговори Вилчур. — Та нима селяните по тия места напразно ме смятат за магьосник? Ясновидство!

Той сви вежди и притвори очи.

— Сега, сега… Вече виждам. Тълпа танцуващи двойки. Оркестър… Ето домакинята… А ето и съпруга й… Висок, хубав… Обзалагам се… Ами, да… Сигурно е лекар. Кълна се! Това е доктор Павлицки.

Луця и Колски размениха изпълнени с учудване погледи. Накрая Луця усмихнато се провикна:

— Ама, разбира се! Професорът сигурно е срещнал Павлицки в Радолишки и от него е научил за бала.

Вилчур бурно замаха с ръка:

— Не прекъсвайте видението ми: съвсем не е в Радолишки. Виждам, виждам. Имение. Бал на село. Вдигат се някакви тостове. Да. Вдигат тост за здравето на домакинята. Нейният имен ден. Виждам ви вас. А до вас доктор Колски. Вие сякаш сте обгърната от някакви прозрачни облачета. Да. Това е тюл. Небесносин тюл. И цялата ви рокля е небесносиня.