Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

На Вилчур това му изглеждаше невероятно. Макар и положението, което завари да бе ярко доказателство, че Луця и Колски са се сближили, той не можеше да си представи как това момиче със силен и решителен характер ще се отдръпне, ще се откаже от задълженията си. По-скоро трябваше да се очаква точно обратното. Трябваше да се предположи, че Луця дори и да обича Колски, няма да признае, няма да пожелае да го допусне дори в мислите си. Тя ще смята за свой свещен дълг да удържи на обещанието си, с нищо да не издаде, че се бе променила. Вилчур беше почти сигурен, че ще бъде така.

Лежеше в тъмнината със затворени очи и анализираше поведението на Луця през този ден. Несъмнено бе малко смутена от завръщането му, но го бе посрещнала сърдечно както преди. После, докато вечеряха, тя наистина не се държеше напълно свободно, обаче не избягваше погледа му и го разпитваше за всичко със същия интерес както винаги. Според Вилчур в случая нищо не се хвърляше в очи. Може би само едно — през цялото време тя нито веднъж не каза нищо на Колски. Колски също говореше само с професора. Те сякаш взаимно не се забелязваха. И този факт толкова ярко контрастираше с веселото им настроение преди малко, когато още не знаеха, че се е върнал, та Вилчур трябваше да се замисли.

Спомни си седлата в ъгъла на преддверието. Разбира се, ходят на езда, зимата ще карат ски или ще ходят на пързалка, през лятото ще правят екскурзии в планината. Млади са, имат сходни вкусове и желания и достатъчно физически сили да ги реализират.

Вилчур заспа, когато в курника на Прокоп Мелник пропяха първи петли.

Рано сутринта всички закусиха както обикновено в стаята на Луця. Настроението не беше по-добро и само Йемьол непрекъснато бърбореше за голямо удоволствие на всички останали, които благодарение на него можеха да мълчат. За операцията на Добранецки глаголстваше:

— Изрязал си му тумора от мозъка, darling. Но ти замислял ли си се, че всъщност целият наш мозък, по-точно мозъчната кора, в която се намира върховната власт на цялото устройство или просто духът, е най-злокачественият тумор, с който природата, отклонявайки се от правия път, е напълнила нашия череп. Ако не се лъжа, там именно е седалището на мисълта или на най-ненужното и на най-опасното нещо на тоя свят. Представи си колко хубав би изглеждал животът, владетелю, ако не мислехме, а покорно изпълнявахме наложените ни от природата функции да се храним и размножаваме. Колко по-щастливи щяхме да бъдем, ако не казвахме като Картезиус cogito ergo sum [85] Мисля, следователно съществувам (лат.). — Б.пр. , а повтаряхме като което и да е говедо coito ergo sum [86] Чрез съвкупление съществувам (лат.). — Б.пр. . Нашето мислене деформира логиката на природата, защото всичко в природата е целенасочено. От момента обаче на появата на човешкия разум ние сме убедени, че не знаем защо ни е този разум. Ако бяхме останали пещерни животни, щеше да е очевидно, че сме само една от формите на съществуване на материята, че имаме за задача в продължение на определен брой години на нашето смрадливо житие да погълнем от въздуха известно количество кислород, вода от поточето, растителни и животински храни, за да остане след нас известно quantum въглероден двуокис, живописно разхвърляни по повърхността на земното кълбо изпражнения и най-накрая — собствената ни мърша. Всичко е наред. Във веригата на еволюцията играем ролята си. Но какво да правим с мисленето? Какво да правим с „Илиадата“, с „Хамлет“? С бинома на Нютон, с теорията за относителността и с квантите на Планк? За какво е всичко това, майка му стара? Какво цели? Ако вие ми кажете gentlemen and ladies, че благодарение на тях се развива цивилизацията, а право пропорционално на нейното развитие се повишава естественият прираст на вида homo sapiens, тогава аз ще ви запитам дали към плана на майката природа е спадало прекомерното наторяване на земното кълбо с гореспоменатите екскременти и мърша. Всичко това може да обърка целия ред и да доведе до непредвидени катаклизми.

Речта на Йемьол беше прекъсната от първите пациенти и тримата лекари се заловиха за работа. Едва към три часа в болницата отново настъпи тишина. Вилчур използва случая, че Луця още правеше превръзки в стаята на болните, и покани Колски в своята стая. Почерпи го с цигара и попита:

— Е, как е, колега? Много ли ме проклинахте, че ви затворих тук толкова дълго?

— А, не, господни професоре. За мен тук беше истинска почивка.

— Чух, че във Варшава вие работите много и че имате все по-голяма клиентела. Искрено се зарадвах. Сега, като се върнете, ви чака много работа. Заповядайте, седнете.