Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Но това наистина е невероятно! Откъде можете да знаете, че роклята ми ще бъде небесносиня?! Защото не може да съдите по колана, който правя. Коланът е черен. Моля, недейте повече да разпалвате любопитството ми.

Вилчур заплашително я погледна:

— Виждам, че вие се осмелявате да не вярвате в моите свръхчовешки възможности.

— Осмелявам се — кимна Луця.

— Е, тогава няма повече да предсказвам.

— Предскажете ми само още едно — не виждате ли на този бал известния хирург професор Вилчур?

Вилчур енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Съвсем не го виждам. Пред зрението на душата ми неговата обемиста фигура се очертава ето тук в това легло, удобно излегната и потънала в укрепителен сън.

— В такъв случай и ние няма да отидем — отсече Луця.

— Да не сте посмели! Ако не отидете, ще сметна постъпката ви за лична обида. Ще ме накарате да мисля, че завръщането ми е объркало хубавите ви планове. Не се знае дали няма да избягам обратно във Вилно заради това.

След кратък спор Луця се съгласи да отиде у Павлицки. Всъщност много искаше да отиде. Знаеше, че там ще срещне Юрковски и искаше да се покаже в компанията на Колски тъкмо на него, за да му докаже, че има и млади, и хубави обожатели. И ако е избрала Вилчур, то е, защото професорът явно струва много повече и от най-хубавите и най-младите.

Въпреки че въпросът беше решен, Луця имаше угризения на съвестта, когато тръгваха, и за малко не се отказа от бала. Но тя не остана само защото професорът, изглежда, ни най-малко не се безпокоеше, че ще прекара сам вечерта. Йемьол беше отишъл в кръчмата и като че ли нямаше да се върне скоро. Държанието му показваше, че е доволен да има малко свободно време за себе си. Изпрати ги до колата, шегувайки се весело. Все пак от самотата му нищо не излезе. Веднага след като Луця и Колски тръгнаха, дойде Прокоп. Както обикновено мълчаливо кимна и влезе след Вилчур. Когато седнаха в стаята, той попита:

— Е, какво става по света?

— Както винаги — кимна Вилчур — за парче хляб хората един друг се изяждат като гладни псета. Замаяни от грижи, претрупани. Нищо ново по света.

— Дълго те нямаше обаче — каза Прокоп. — А това не е хубаво.

— Защо да не е хубаво? — погледна го Вилчур внимателно.

— Защото, знаеш ли, според мен трябва да е така: като има някой нещо — трябва да го пази. Оставиш ли си къщата и не заключиш вратата, ще те ограбят. Тукашните хора няма да го сторят, то се знае, но малко ли ги има какви ли не скитници, дето се влачат по тия места. Всичко ще ти изнесат, докато се усетиш.

Вилчур поклати глава.

— Мъдри са думите ти, Прокоп. Толкова са мъдри, че ми е трудно да ги разбера. Ето, дойдох си и нищо не ми липсва. Кажи ясно какво имаш предвид.

— Какво толкова има да казвам — измърмори Прокоп и много внимателно започна да си свива цигара.

— Всичко е наред — продължаваше Вилчур. — Заварих всичко така, както трябва да бъде. Никому нищо няма, болните са гледани добре.

— Не само болните трябва.

— Какво значи това?

Прокоп сви вежди и няколко пъти бавно поглади брадата си.

— Виж какво ще ти кажа аз на теб — ти това младото докторче вземи, та го натири час по-скоро. Не ти е притрябвал. Поседя си три седмици, че и повече, стига му толкова сега. Да се маха к чорту. Напрепуска се тук, усуква се и стига. Мислех си, че щом се върнеш, ще го изгониш, но ти си мек. Ще ми язди тук и други такива. Да си върви, откъдето е дошъл. Като го нямаше, беше по-добре. Дай му да се разбере и — вън! Туй то!

Докато говореше, старият чак се задъхваше от дълго сдържаното възмущение. Свърши, но продължи да мърмори още няколко минути.

Вилчур престорено се учуди:

— Не мога да повярвам на ушите си. Отдавна познавам доктор Колски. Много почтен лекар и много приятен човек. В нищо не мога да го упрекна. Да не би в мое отсъствие да е направил нещо лошо?

Прокоп вдигна рамене.

— Лошо, не лошо. А ти щеше да направиш по-добре, ако не беше го оставял тук.

— Хората, които е лекувал, не са се оплаквали от него.

Прокоп махна с ръка:

— Лекуването си е лекуване, а той повече гледа здравите от болните. Мислех си, че сам ще забележиш и ще сложиш край на тая работа. А ти сега ги изпращаш заедно и на някаква вечеринка.

Вилчур принудено се засмя и го потупа по рамото:

— А какво да правя, драги? Млади са и двамата са млади, нека се натанцуват. За нас с теб са приказките и топлата печка, а за тях — веселбата. Така че всичко е наред.

Прокоп поклати глава.

— Чудни работи приказваш. Аз на своята жена, особено ако беше млада, нямаше да й позволя.