Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Имаше и трета причина. Най-важната може би, която Вилчур не искаше да признае. Желаеше да се появи в болницата неочаквано, та от пръв поглед да се увери как стоят нещата между Луця и Колски. Едно такова завръщане без предупреждение имаше някакъв неприятен привкус — привкус на изненада, и Вилчур предпочиташе да се оправдава пред самия себе си с икономия на средства за телеграма. Колкото за същността на нещата — той никак не се самозалъгваше. Нали бе останал във Вилно три седмици само за да улесни Луця да се сближи с Колски, за да може тя по време на отсъствието му да провери своите чувства, желания и намерения.

Разумът му подсказваше, че постъпва правилно. След бала в Ковалево, след онази паметна вечер, когато бруталните, но много правдиви думи на Юрковски бяха разтърсили съвестта на Вилчур, провалили всички планове и сразили всички надежди, след онзи ден в душата му узря решението. Неочакваното пристигане на Колски улесни реализирането на това решение. Отначало Вилчур имаше намерение под някакъв предлог да изпрати Луця във Варшава за по-дълго време. Не беше мислил точно за Колски, но и него бе имал предвид. Искаше Луця да попадне в атмосферата на големия град, в други условия и сред други хора да може да съпостави своето чувство, което наричаше любов, с реалното състояние на душата си. Искаше тя да има възможност да срещне млад мъж, с когото да се сближи, защото само така би могла да разбере, че чувствата, които изпитваше към Вилчур, никога нямаше да издържат изпитанието на времето.

За щастие пристигането на Колски даде възможност на Вилчур да избегне сложните машинации. Обстоятелствата бяха много благоприятни и той не се съмняваше, че изпитанието, на което беше подложил Луця, оставяйки я сама с Колски за повече от три седмици, ще бъде изпитание резултатно. Имаше две евентуални възможности: или Луця нямаше да се промени и тогава Вилчур щеше да има доказателство за трайността на чувствата й, или приятелството, което винаги бе изпитвала към Колски, щеше да премине в друга тоналност и да придобие друг колорит, да се задълбочи, да стане по-силно, с една дума — да стане това, което хората наричат любов.

Според професор Вилчур за втората възможност имаше много благоприятни условия. Главен неин коз беше несъмнено младостта на двамата, общите вкусове и интереси, а също и любовта на Колски. Струваше му се невероятно тези козове да не решат въпроса при създалата се ситуация, при дадените условия двамата млади, заставени от обстоятелствата, щяха по цял ден да бъдат заедно.

Но този, който би допуснал, че Вилчур се връщаше в добро настроение, щеше да се излъже. Професорът наистина предвиждаше, че ще бъде принуден да се раздели с Луця, че ще трябва да се откаже от всичките си надежди и тази мисъл ни най-малко не го радваше. Смяташе, че изпълнява дълга си, че постъпва честно, но знаеше, че с тази постъпка приключва последния раздел на своя личен живот; че съзнателно и окончателно се отказва от лично щастие.

На гарата в Людвиково намери свободна колата на един евреин от Радолишки. Мършавата кранта се влачеше крачка по крачка, така че, когато наближаваха воденицата, вече цареше полумрак. На разклона на пътя плати на евреина, взе куфара си и тръгна пеша към болницата. Вратата не беше заключена. Натисна бравата и влезе. В преддверието нямаше никого. В целия дом цареше пълна тишина, в която стъпките му отекнаха шумно. Изведнъж от стаята с болните се разнесе гласът на Донка:

— Ей, кой е там?

— Как си, Донке? Аз съм.

— Господи! Света Богородичке — отвърна му весел вик. — Върнахте се, господин професоре!

Добродушната Донка дотича в преддверието, радостна и развълнувана. Поздрави го, помогна му да си свали палтото и бързо се залови да прави чай, като непрекъснато бърбореше.

— А къде е Луця? — попита Вилчур.

— На разходка. Всеки ден ходят на разходка с господин доктора Колски и се връщат чак за вечеря. Ходят много надалеч. Понякога чак до Вицкуни.

— Ами доктор Колски не скучае ли?

Донка се засмя:

— Къде ти скука. Аз мисля, че той с удоволствие би останал и цяла година.

— Той е много приятен човек — забеляза Вилчур с привидно безразличен тон. — Донке, той харесва ли ти се?

Момичето вдигна рамене.

— Какво има да ми харесва той на мен или да не ми харесва? Та прилика ли ми е той? Аз си имам моя Васил и от други нямам нужда. А пък ако на някого се привижда, че стрелям доктора с очи, това не е вярно.

— А на кого се привижда? — любопитно попита Вилчур. — На Васил?