Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Вие умишлено ли употребявате минало време? — погледна го тя внимателно.

— Умишлено — отговори той.

— Това означава, че тя вече няма нито чар, нито обожатели?

— Да — кратко отговори Колски.

Сега вече тя беше сигурна, че Колски е имал връзка с Добранецка, и неволно каза злобно:

— Не губете надежда. Тя може би отново ще възвърне качествата си и вие отново ще можете да се върнете към нея.

Колски се намръщи. Почувства колко дълбоко го засегнаха думите на Луця. Наистина той няма никакво право да очаква от нея някакво особено снизхождение, но не беше заслужил и такъв сарказъм.

— Защо искате да ме оскърбите? — обади се тъжно той.

— Ни най-малко. Мисля си само, че щом като веднъж сте я опознали, не ви чакат никакви разочарования от нейна страна. Нищо не рискувате.

Изпитваше някакво странно и необяснимо за нея самата удоволствие да го измъчва.

— Съвсем не се шегувам — говореше тя с наивно изражение. — Ако изберете друга, ще се изложите на нови изненади. При това новата симпатия може случайно да не е заобиколена от рояк обожатели и красотата й да не е прочута.

Колски мълчеше, свел глава. Не е познавал Луця. Започна да съжалява, че й се е доверил. Луця усети неговото настроение, но някакво упорство й пречеше да си оттегли становището. Мислеше си:

„Така му се пада! Така му се пада!“

На връщане не размениха нито дума. Когато влизаха през терасата, Колски каза:

— Може би утре професорът ще се върне…

— Няма защо чак толкова да се съобразявате с неговото завръщане. Аз съм ви много благодарна за досегашната помощ, но ако не ви изнася, не искам повече да ви задържам.

Колски стисна челюсти и отвърна:

— О, много добре знам, че вие не искате да ме задържате и не бих останал повече нито час, ако не беше задължението, което съм поел пред професор Вилчур.

— В някои отношения вие преувеличавате и сте прекалено съвестен и чувствителен — равнодушно каза Луця.

— Да, госпожице. Радвам се, че все пак открихте у мен нещо чувствително. Защото вие ме смятате за толкова дебелокож и безчувствен, че бихте могли да ме превърнете в игленица.

Настроението на Луця съвсем се развали. Беше много недоволна от себе си. Напълно неоснователно беше наговорила на Колски толкова неприятни неща, може и да го е обидила дори. И всичко това в отговор на неговото доверие и на искрените му признания. Сама не можеше да разбере своите собствени подбуди.

„Какво ми става? — мислеше тя. — Какво ми става?“

Към него беше просто неучтива. Последните й думи на терасата означаваха, че тя го пъди. Наистина — той беше започнал. Той пръв спомена за завръщането на професора. Все пак тя се беше държала невъзможно. А той, горкият, сега седеше в стаята и се измъчваше. Как можа да се държи толкова лошо с него! Само фактът, че се бе възползвала от властта си над човека, който я обичаше, й се струваше оскърбителен. При това беше напълно безсмислено. Та нали тя много го обичаше, нали беше доволна, че е тук в болницата, а и неговата компания беше за нея истинско удоволствие и наистина искаше да го задържи, колкото можеше по-дълго.

Луця дълго мисли за случилото се и реши още на другия ден да възнагради Колски за неприятностите, които му бе създала. Трябва да се държи колкото може по-мило с него. Да. И да се извини. Просто да се извини, тъй като беше виновна.

Но до извинение не се стигна. И не се стигна по следните причини.

На другия ден рано сутринта докараха от Нескупа един ратай, който бил намерил в малката река шрапнел от времето на войната и започнал да разглобява ръждясалия заряд. Докараха го страшно разкъсан и Колски, без да довърши закуската си, се зае с помощта на Донка да го позакърпи. Когато операцията приключи и пренесоха болния в леглото, Колски и Донка се върнаха в операционната, за да я подредят. Стената между операционната и амбулаторията беше скована от тънки дъски. В амбулаторията ясно се чуваше всяка по-високо произнесена дума. Още по-ясно се чуваше смехът. А Колски и Донка се смееха от време на време, смееха се високо и непринудено. В гласа на Донка се долавяше кокетство. Говореха за някакви танци. После Колски я похвали, защото бе почистила старателно стаята му и по едно време каза:

— Когато тръгвам за Варшава, ще ви опаковам в един куфар и ще ви взема.

— Да не би да си мислите, господин докторе, че Васил ще се съгласи? — шеговито го задяваше Донка.

— Ще го направим тихомълком и той няма да забележи.

Луця беше възмутена: закачаше се с това глупавичко момиче. Държеше се като гимназист. И какво правеха там толкова дълго? Тая хлапачка се превзема, а това явно му прави удоволствие. Направо неприлично.