Рафал Вилчур“
Отдолу имаше post scriptum:
„Оперирах господин Добранецки лично. Операцията беше много сполучлива. Пациентът ще живее.“
За Луця писмото на Вилчур беше истинска изненада. Трябваше да го прочете няколко пъти, но пак не разбра какво се е случило. Най-напред я изненада новината за непредвиденото намерение на Вилчур да остане във Вилно. Само болест можеше да го накара да постъпи така. Но и това не съответстваше на другото още по-странно съобщение: професорът ясно пишеше, че той лично оперирал Добранецки. Това означаваше, че някой е успял да отстрани треперенето на лявата му ръка. На Луця всичко й изглеждаше безкрайно тайнствено. Щом като беше поискал от Ранцевич разрешение да задържи Колски, то сигурно предварително е знаел още във Варшава, че няма да се върне веднага и че ще остане няколко дена във Вилно: Но ако беше здрав, какво тогава би могло да го накара да остане в града? Само семейни проблеми можеха да му повлияят. Дали пък не е пристигнала дъщеря му, или зет му? Но тогава защо не споменаваше нищо?
Луця се губеше в догадки. Най-после се реши да попита Йемьол какво мисли той. Допускаше, че професорът, преди заминаването, може да му е говорил за някои свои тайни планове.
Но Йемьол нищо не знаеше. Той прочете писмото и сви рамене.
— Щом във Вилно толкова го привлича нещо, той явно се е запознал с някакво момиче, докато се лекуваше — каза той.
— Глупости приказвате — недоволно отвърна Луця.
— Защото, знаете ли — с невъзмутимо самочувствие продължи Йемьол, — ако ставаше въпрос за мен, можете да бъдете сигурна, че ще затъна някъде по пътя, за да открия някаква изключително съблазнителна кръчма. Но той не се кланя на Бакхус. А вие сигурно знаете, че само. Бакхус и Венера управляват този свят. Е, да добавим и Меркурий. Тогава сама съдете на кого от двамата дължим лекомислената авантюра на нашия приятел.
Разбира се, тя нито за миг не прие сериозно нелепите внушения на Йемьол и се реши да поговори с Колски. Това направи много лесно, защото при един удобен случаи му показа писмото на професора, което съдържаше толкова ласкави думи за него.
— Господин Колски, аз, откровено казано, не трябва да ви давам писмото. Вие още повече ще се възгордеете — шегуваше се тя. — Но тук имате нещо като разрешение за отпуск, затова прочетете го.
Наистина суперлативите на Вилчур малко смутиха Колски. А за операцията той каза:
— Не виждам нищо чудно в това. Такива операции могат да се извършат и с една ръка, ако други двама помагат умело. Там не липсват хирурзи, които са работили с професора и по-рано. Не искам да се хваля, но и аз съм му асистирал неведнъж и знаех добре и много точно какво означава всяко негово движение или какво ми нарежда да правя. А що се отнася до Вилно, смятам; че той просто иска да си отпочине. Може би там има някаква възможност да издейства субсидии за своята болница. Впрочем всеки човек си има свои лични проблеми, за които не уведомява дори своите близки.
— Не смятате ли, че трябва да му пиша до Вилно?
Колски направи колебливо движение с ръка.
— Мисля, че по-добре, не.
— Защо?
— Защото, ако професорът очакваше писмо от вас, щеше да ви даде адреса на лекаря, у когото е отседнал. Вие знаете ли какъв е адресът му?
— Не — отвърна Луця. — Но мога да го намеря много лесно. Впрочем аз зная в коя болница работи доктор Рушевич.
— Аз все пак мисля, че професорът не чака писмо от вас. В противен случай нямаше да пропусне адреса. Професорът никога нищо не забравя.
— Вярно — призна Луця и въпросът бе уреден по този начин.
Престоят на Колски наистина можеше да се сметне за отпуск. Преди всичко — времето се оправи. Дъждовете престанаха, а първите студове стегнаха разкаляните пътища и пътеки. Сега те можеха да се разхождат дълго из околността. Луця го заведе в гората до гробището, в което беше погребана Беата Вилчурова, до градчето и до няколко много живописни места. Докато се разхождаха, те водеха дълги разговори. Унинието на Колски безследно изчезна и във външността му имаше чувствителна положителна промяна. Върнаха се някогашната му енергия, способността му да се интересува от дреболии, веселият смях при всяка шега.
— Наистина ли тук е толкова сиво и досадно, колкото ви се струваше в началото? — попита го топло Луця, не без известна ирония обаче.
В отговор той впери поглед в очите й и този поглед говореше колко много си е променил мнението. Един ден тя подхвърли сякаш неволно:
— Знаете ли, човек всичко забравя.
Читать дальше