Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Нямаше много неща: голямо гърне с мляко, емайлирано канче, парче черен хляб, нож, масленица. Наистина не беше гладен и изпи само две канчета мляко, а след това се върна в амбулаторията. Като го видя, Луця каза:

— До вратата е закачена престилката на професора. Бързо я слагайте, защото този младеж тъкмо има нужда от вас — и добави на латински: — Сигурна съм, че има възпаление на апендикса. Не знам само дали се налага да бъде опериран.

На дългата тясна маса лежеше петнадесет-шестнадесет годишно момче и тихо стенеше.

— Сега ще видим — каза вече със своя „служебен“ глас Колски.

Диагнозата беше точна. Наистина ставаше дума за възпаление на апендикса. Термометърът показваше 38,5°. Силните болки в слабините и в дъното на коремната кухина говореха, че не бива да се бавят. Прехвърлиха болния в операционната.

— Помощта на Донка достатъчна ли е? — запита Луця. — Донка неведнъж е асистирала при операции.

Колски погледна момичето нерешително.

— Понеже не познавам тукашните условия, този път бих предпочел…

— Добре. Донка ще подготви всичко, а след това ще дойда аз. През това време ще извадя зъба на този човечец, който се превива от болки.

Луця посочи болния с глава.

Колски се учуди:

— Как? Значи вие тук сте принудена да работите и като зъболекарка.

— Ех — засмя се тя. — Като всякаква. Най-близкият зъболекар живее на тридесет километра оттук.

След двадесет минути тя отново се появи и той пристъпи към операцията, проклинайки наум някаква закъсняла есенна муха, която го нападаше непрекъснато.

„Отвратително — мислеше си той. — Да се прави операция при такива условия. Та тук всеки момент върху откритата рана може да кацне муха.“

Луця сякаш отгатна мисълта му и каза:

— Мухите тук са ужасна напаст. Не можете да си представите колко е трудно да ги гоня от стаята през лятото. Сякаш проникват през стените.

— От гледна точка на антисептиката това не е най-безопасното — забеляза Колски.

— Да, но нищо не може да се направи.

Можеше да се направи нещо — а именно — Луця да се махне оттук. Репликата беше на езика му, но той все пак се сдържа навреме.

— Въпреки това досега не сме имали, слава богу, случаи на инфекция и всички операции бяха сполучливи.

И тази излезе сполучлива. Благодарение на помощта на Колски всички пациенти бяха прегледани до четири часа. Затова за доктор Павлицки, който пристигна няколко минути по-късно, нямаше никаква работа и той на шега започна да упреква Колски, че му е отнел хляба. По време на чая разговаряха дълго, като Павлицки разпитваше Колски за отношенията във варшавските лекарски среди, за новите методи на лечение на някои болести и накрая за Добранецки и за неговото състояние. Тъй като той не знаеше за конфликта между Добранецки и Вилчур, прие новината за заминаването на професора във Варшава като нещо напълно естествено. Дори предположи:

— Кой знае дали там в столицата няма да склонят професора да се върне завинаги. Искрено казано, за обществото не е много полезно, че един такъв знаменит учен е ограничил своето поле на действие до тази глуха провинция.

Луця кимна:

— Точно така. Професорът е направил толкова много за човечеството, че има право да помисли и за себе си. А тук той се чувствува най-добре.

След като Павлицки си отиде, Колски отбеляза:

— Струва ми се, че никак не е сигурно това, което толкова убедено твърдите.

— Че професорът се чувствува най-добре тук?

— Именно — кимна Колски. — По влияние на своето огорчение той напусна Варшава. И наистина не бих се учудил, ако сега го задържат там.

Луця се усмихна:

— Много малко го познавате, щом като говорите така. Обзалагам се, че той ще замине от Варшава веднага след операцията. Няма да остане нито ден повече, отколкото се налага.

Колски се замисли и след дълго мълчание се обади.

— Имате право може би. Може би. Това може да се обясни с възрастта на професора. Но вие? Сега, когато виждам цялата тази среда, всички условия на работа и тъжното сиво всекидневие, което цари, не мога да разбера как издържате тук, Луця.

— Тук съвсем не е толкова зле — сви рамене тя.

— Тук всичко ми напомня — замислено каза той — преддверие на нирвана. Портал на гробище. Тук всичко замира в тишина, която затлачва — ленива, продължителна, еднообразна тишина. Не, моля ви, не мислете, че искам да ви наплаша, че искам да се отвратите от всичко това. Ни най-малко. Струва ми се само, че да остави човек тук своите най-млади сили, най-хубавите години от живота си, е едно неразбираемо разхищение.