Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Значи все пак вие дойдохте — каза тон с едва чут глас. — Давам си сметка колко голяма е вашата доброта… Толкова съм болен, че ми е трудно да събера мислите си. Изглежда, за мен няма спасение… Вярвам само на вас. Кажете, може ли и има ли смисъл да се прави операция.

Ранцевич се усмихна.

— Операцията мина вече.

Клепките на Добранецки затрептяха.

— Как така? Мина ли?

— Да. Професор Вилчур ви оперира вчера вечерта и операцията беше сполучлива, слава богу.

Болният притвори очи, а доктор Ранцевич добави:

— Вие ще живеете.

Изпод спуснатите клепки на Добранецки започнаха да се стичат сълзи. Доста време мина, преди да отвори очи и да погледне Вилчур, така сякаш чакаше потвърждение от него.

— Вие ще живеете — кимна Вилчур. — Вашата автодиагноза беше правилна. Туморът наистина се беше образувал в областта на епифизата, но неговите разклонения стигаха до малкия мозък и под двете полукълба. Успяхме да отстраним всичко. По всяка вероятност след три седмици ще бъдете вече напълно здрав.

След кратко мълчание Добранецки каза:

— Не знаех… Не знаех, че човек е способен да прощава толкова много.

Вилчур раздвижи устни, но нищо не отговори.

— Не мога да изкажа благодарността, която изпитвам — каза Добранецки след малко. — Такова нещо не очаквах дори… дори от вас.

Вилчур се окашля.

— Е, време е вече да вървя. Пожелавам ви бързо да се възстановите. Сбогом.

Кимна, обърна се и излезе от стаята. На края на коридора го чакаше Нина. Тя се хвърли към него, мънкаше благодарности и хванала ръката му, силно я стискаше, като ту плачеше, ту се смееше, и му разказваше хаотично как е протекла операцията, сякаш от съзнанието й беше се изличил фактът, че той знае най-много и най-добре какво е станало.

Накрая се поуспокои и запита:

— Вярно ли е, господин професоре, че Йежи ще остане жив?

— Вярно е, вече няма никаква опасност.

— Ах, господин професоре, когато нощес ми казаха, аз щях да полудея от радост. Тогава едва разбрах каква велика душа имате вие. Вие сте ангел!

Вилчур поклати глава:

— Не. Но съм човек.

Той нарочно слезе по страничното стълбище, за да избегне сбогуването, и незабелязано излезе от болницата. Отби се в хотела, уреди сметката и тръгна към гарата пеша. Седна на една пейка в чакалнята. До него имаше будка за вестници. Очите му неволно се спряха на едно заглавие с едри букви:

„Сензация! Операция на мозъка! Професор Вилчур във Варшава! Дошъл от пущинаците, за да спаси живота на своя приятел и колега!“

Вилчур обърна глава и си помисли: „Ето го града. Градът с неговия крясък, с неговата правда и с неговата пустота…“

Веднага щом отгласът от мотора, който се отдалечаваше, се стопи в шума на дъжда, а по брезите, насадени край пътя, угаснаха и последните отблясъци от фаровете, Луця каза:

— Сега ще ви приготвя стаята на професора.

— Може ли да ви помогна? — попита плахо Колски.

— Не. Благодаря — отговори тя твърдо и хладно. — Мога и сама.

— Ще ви преча ли, ако присъствам?

— Ах, все ми е едно.

Докато тя затваряше вратата, Колски каза:

— Не мислех, че сте се настанили толкова добре. Та това е истинска болница. А какво има в онази стая?

— Там лежат болни — кратко отговори Луця.

Новата тема на разговор не промени ледената атмосфера и Колски попита:

— Изглежда, вие сте ми много сърдита. Озлобена сте, защото убедих професора да замине.

— Лъжете се. Не изпитвам никаква злоба.

— Значи не можете да ми простите, че останах тук. Но моля ви, вярвайте ми, професорът го поиска.

— Зная, той ми каза. Каза ми също, че толкова много сте се изплашили от перспективата да останете тук, че с всички сили сте се борили против това.

— Много добре знаете защо. Страхувах се, че вие ще бъдете недоволна. Не исках да се натрапвам. Да остана тук и да ме смятате за подлец.

— Кой ви е казал, че ви смятам за подлец?

— Ако беше иначе — каза той тихо, — отдавна щяхте да ми разрешите да дойда.

— Това е друго — отговори след малко тя. — Но щом като вече сте тук… Ще имам възможност да ви окажа гостоприемство — тази стара полска добродетел.

Смущението на Колски обхвана и нея и вече в малко по-добро настроение започна да му приготвя леглото. Извади от чекмеджето пижамата на Вилчур и се засмя.

— В нея ще бъдете като в скафандър. Мога да ви дам моята, но в нея няма пък да се поберете. Божичко, колко грижи ми създавате! Е, а сега лека нощ! Пациентите ми идват рано и невинаги пазят тишина. Не ви остава много време за почивка.