Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Луця му подаде ръка, която Колски целуна, и излезе. Известно време чуваше как тя ходи из съседната стая. После настъпи тишина. Той се съблече и легна. Заспа почти веднага, въпреки че вместо мек дюшек имаше обикновен сламеник.

Наистина още в седем часа сутринта го събуди отглас от разговор под прозореца. Сепна се и седна в леглото. Тези хора навън, които явно бяха свикнали да се провикват в гората, приказваха необичайно високо. Погледна през прозореца. Дъждът беше престанал, но небето все още беше покрито със сивия кожух на облаците. Легна и се опита да заспи отново. Но наблизо в преддверието започна да плаче някакво пеленаче, а по-отдалеч, вероятно откъм амбулаторията, в която беше през нощта, се разнесе страшен писък на жена. Сигурно Луця превързваше някаква болезнена рана.

Вчера бе казал на Луця, че се възхищава от болницата. Не беше казал истината. Пустото мрачно преддверие, обикновеният под, малките разкривени селски прозорци правеха, потискащо впечатление. Сърцето му се свиваше при мисълта, че тя доброволно се беше осъдила на такъв примитивен живот, беше се отказала от всички удобства на цивилизацията, от всички удоволствия, които създава една културна среда. В тази глуха провинция не можеше да има нито театър, нито библиотеки, нито хора на нейното културно равнище и със същите широки интереси.

Сега той огледа стаята. Прости мебели, сковани от чамови дъски, голи стени, украсени тук-там с евтини ковьори. Оттатък прозореца — сив, мрачен ден и шляпане на нечии нозе в калта. Досадният монотонен плач на пеленачето в съседната стая.

Всичко това потискаше, изпълваше с апатия, сломяваше енергията. И беше тъжно — най-вече тъжно.

Започна бавно да се облича. На тенекиения умивалник намери всичко необходимо за бръснене, до него две ведра с вода. Водата беше зеленикава и на Колски му се стори, че мирише на риба и на водорасли.

„Горката Луця — мислеше си той, — горката Луця!…“ Когато се облече, оправи леглото колкото можеше по-добре и излезе в преддверието. Там го удари миризма на спарени и мокри дрехи. На пейките до стените седяха около двадесет души, жени и мъже. Няколко мръсни деца си играеха на пода. Излезе на терасата. И тук по пейките седяха селяни. На просторния двор пред терасата имаше няколко бедни каручки, в които бяха впрегнати дребни коремести кончета. Малко по-ниско в долчинката се виждаха воденичарските постройки. Наоколо простираше тъжен еднообразен изглед чак до дърветата с полуокапали листа на пътя.

Той обиколи постройката, внимателно стъпвайки по нахвърляните в локвите камъни. Тук поне беше по-сухо. Намери утъпкана пътека, която водеше към езерото. Стигна до него и дълго стоя, гледайки гладката повърхност на водата, по която лениво и едва доловимо се движеха някакви тревички, пожълтели листа и малки клончета.

Горката Луця — мислеше си Колски. — Да затвори живота си тук, сред всичко това. В тази безнадеждност, в тази всекидневна сивота.

С натежала крачка той се върна вкъщи. Сети се, че трябва да й помогне да приема пациентите. Почука на вратата на амбулаторията и влезе. Някаква селянка седеше на стол, отметнала глава. Един поглед на Колски беше достатъчен, за да разбере, че тя страда от трахома. Луця, наведена над нея, й чистеше очите. Без да прекъсва работата си, тя погледна към Колски и каза:

— Вече сте станали? Събудиха ви, нали? Идете в моята стая, там е приготвена закуска за вас.

— Благодаря ви. Не съм гладен. Бих искал да ви помогна. По-късно ще имам време за закуска.

— Не, не — възрази тя. — Най-напред се подкрепете.

В стаята влезе Донка с бяла престилка и Луця се обърна към нея:

— Донке, заведи господин доктора в моята стая. Госпожицата е моя асистентка — усмихна се Луця, — казва се Донка.

Колски подаде ръка и каза името си.

На вид стаята на Луця бе по-добра от спалнята на професора. Беше по-малка, но си личеше, че в нея живее жена. На малката маса, на скрина и на прозореца имаше борови клонки с шишарки в гърненца. По стените бяха закачени бродирани пешкири, шедьоври на пациентките на Луця очевидно, а също и снимки в скромни черни рамки. Сред тях откри и своята и забеляза с тъга, че е сложена встрани. Точно в средата имаше голяма снимка на професор Вилчур.

— Господин докторе, вие може би предпочитате млякото топло? — попита Донка.

— Не, благодаря. Предпочитам го студено.

— Тогава да ви е сладко. — Донка кимна и излезе. Закуската беше сложена на бяла конопена покривка.