Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Всичко като че ли потвърждаваше неговата диагноза. На мястото на тилната кост се показваше оголеният мозък в три издатини: двете бели издатини на големия мозък, гъсто осеяни с розовата и синкавата мрежа от кръвоносни съдове, а под тези две издатини — сивият гъбест малък мозък, на ивици, които се извиваха в средата към началото на гръбначния стълб. Издуването на обвивката свидетелстваше, че някакво тяло, чуждо на естественото състояние на вътрешната структура на мозъка; изтласква мозъчната течност. Професорът се изправи, оправи маската си и кимна към Ранцевич и Хенеберг, после отстъпи и застана до доктор Жук, който бе сложил ръка на пулса на пациента. Оттук той можеше да вижда с най-големи подробности оперативното поле и да следи движенията на ръцете на Ранцевич и на Хенеберг.

Разнесе се първият звук на никелираните инструменти върху стъклената поставка. Операцията бе започнала.

Сред мъртвата тишина дългите тънки пръсти на Ранцевич прецизно се движеха и в ярката светлина проблясваше никелът на инструментите. В тези пръсти бяха впили очи всички присъстващи. Минутите минаваха.

Най-после в отвора между трите лоба се показа виолетовият и на места жълт край на новообразуването.

Сега ръцете на Хенеберг в гумени ръкавици поддържаха отвора, който постепенно се увеличаваше в зависимост от движението на ланцета на Ранцевич. До този момент предположенията на професор Вилчур се потвърждаваха напълно. Наистина туморът притискаше повърхността на малкия мозък, но притискаше със своето разклонение, което колкото по-надълбоко стигаше, толкова повече се удебеляваше.

От време на време лекарят, който оперираше, вдигаше очи и срещаше погледа на Вилчур. Тогава се разнасяше приглушеният глас на професора.

— Добре.

И операцията продължаваше. В никакъв случай не можеха да си позволят да бързат, а всяко движение изискваше изключително съсредоточаване на вниманието. На тридесет и втората минута неподвижното тяло на оперирания внезапно се раздвижи. Някакво невнимателно движение на Ранцевич беше предизвикало несъзнателна реакция на мускулите. За миг в очите на всички проблесна тревога, а Ранцевич разтревожен прекъсна операцията. Нямаше никакво увреждане на мозъка и този малък инцидент беше без значение, по той оказа много лошо въздействие върху самочувствието на Ранцевич.

Това беше очевидно — за всички. Движенията на ланцета, който отделяше тумора, бяха все по-малко сигурни, все по-бавни. По веждите и клепките на Ранцевич избиха капчици пот. Той все по-често се колебаеше, все по-често прекъсваше.

И то точно сега, когато настъпваше най-трудната фаза на операцията. Видимостта ставаше все по-лоша. Всички разбраха, че краят ще бъде катастрофален.

Доктор Хенеберг отправи към Вилчур изплашен поглед. Върху сивата нагъната повърхност на малкия мозък безчувствено лежеше израстъкът на тумора, който напомняше език на влечуго. Влечуго, скрито някъде надълбоко. Човек трябваше да се добере до неговата паст почти слепешката.

Неочаквано Ранцевич се изправи и разпервайки ръце, каза високо:

— Не мога. Няма да се справя.

— Но всичко върви отлично — успокояващо заговори Вилчур. — Сега отделете горе от дясното полукълбо и вече ще имате достъп по-надолу.

Тонът на гласа му, изглежда, върна равновесието на Ранцевич, който отново взе ланцета в ръка. След две минути обаче едно ново движение на пациента вследствие на някакво невнимателно докосване на Ранцевич отново наруши самообладанието му. Той отстъпи и безмълвно поклати глава. Стана ясно, че операцията не може да бъде завършена.

— Безнадеждно е — обади се някой от лекарите.

— Да — кимна Хенеберг. — Трябва да се затвори черепът.

— Дръжте — разнесе се острият повелителен глас на Вилчур.

Преди присъстващите да разберат какви са намеренията му, Вилчур зае мястото на Ранцевич, взе ланцета и се наведе над отворения череп. Всички бяха изумени: преди малко бяха видели как ръката на професора непрекъснато трепери. Сега тази ръка със сигурно движение хвана края на тумора, докато другата с големите си тромави наглед пръсти правеше бързи ловки движения с ланцета.

Изглежда, под влияние на силното напрежение на волята треперенето на ръката беше спряло.

Почти всички, които асистираха, познаваха отдавна Вилчур и неведнъж го бяха виждали как работи. Сега го познаха такъв, какъвто беше някога. Огромните ръце като че ли закриваха цялото оперативно поле, сякаш гребяха в тази бяла и сива маса, валяха я и я мачкаха. Беше просто невероятно, че докосват мозъка толкова, леко и внимателно, почти недоловимо.