Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Минаваха минута след минута — всяка дълга като век. Очите на всички се местеха от ръцете на Вилчур към попритворените очи и към веждите му, свити съсредоточено.

Долу някъде се разнесоха единадесет удара на часовник. Малката метална лъжичка потъна дълбоко и с едва доловими движения изследваше терена. Това трая много дълго. Най-после звънко падна на стъклената поставки, замести я също тъй малък нож с късо острие.

Присъстващите затаиха дъх. Неочаквано между гънките се показаха няколко капки прозрачна, леко помътена течност. Щом я забеляза, Хенеберг беше сигурен, че Вилчур ще прекъсне операцията. Ясно беше, че някъде срязана паяжинната обвивка.

Професорът обаче продължаваше. „Нима не видя? Нима не забеляза?“ помислиха едновременно Хенеберг и Ранцевич, застанал непосредствено зад него.

Непоносимата горещина от силната операционна лампа ставаше нетърпима. Изведнъж Вилчур вмъкна два пръста между леко раздалечените полукълба и бавно извади отвътре нещо, което напомняше синьо-виолетова морска звезда с жълтеникави краища. Доцент Бернацки веднага му подаде лупата и Вилчур огледа внимателно милиметър по милиметър извадения тумор. По него имаше на няколко места петна и драскотини, но можеше със сигурност да се смята, че е изваден напълно и че вътре не е останало нищо.

— Можете да затваряте — с хриплив глас каза Вилчур.

Една сестра се приближи до него с банка, пълна с формалин. Професорът протегна ръка, за да хвърли в нея тумора, но не улучи и парчето синкаво месо падна на пода. Ръката му отново трепереше.

Бернацки и Жук пристъпиха към своята работа. Вилчур мълчаливо тръгна към предоперационната и тежко се отпусна на един стол. Беше неимоверно изморен и нервно изтощен. Операцията беше траяла час и петдесет и осем минути. В предоперационната влязоха Хенеберг, след него Ранцевич и останалите. Никой не промълви нито дума. Мълчаливо сваляха престилките, ръкавиците и маските. Хенеберг помогна на Вилчур да се преоблече.

Вилчур дълго почива и едва след това слезе долу в своя някогашен кабинет. Скоро всички се събраха при него. Пак сега Бернацки попита:

— Господин професоре, според вас той ще живее ли?

— Не зная — отговори Вилчур.

— Но нали операцията беше сполучлива?

— Теоретично — да. Но все пак аз не съм сигурен дали не е получил увреждания във вътрешността. Това първо. И второ — не беше ли опериран твърде късно? Ще разберем едва след като излезе от упойката.

Той се обърна към Ранцевич.

— Вие, разбира се, сте наредили да му направят инжекции за усилване?

— Естествено, професоре.

Вилчур стана.

— Е, аз вече нямам работа тук — каза той. — Гладен съм. Довиждане, господа.

Както Бернацки, така и Ранцевич му предложиха гостоприемството си, но той решително отказа.

— Много ви благодаря, колеги, но имам други планове.

Нямаше никакви планове. Просто искаше да остане сам.

Отиде в един малък ресторант и вечеря, а след това — в най-близкия евтин хотел, където бе изпратил предварително багажа си. Преди да си легне, разбра от портиера, че влакът за Вилно заминава в десет часа сутринта. Беше най-удобният, защото беше бърз. Вилчур обаче за никъде не бързаше и затова реши да пътува с пътническия в дванадесет часа на обед.

Нямаше намерение да остава дълго във Варшава. Нито намерение, нито желание. Все пак трябваше да види Добранецки на другия ден и да провери какво е състоянието му.

Много добре знаеше, че ако Добранецки преживее нощта, нямаше повече опасност да умре.

По навик, както на село, той стана рано, изяде закуската, която му поднесе сънената прислужница, и отиде в болницата. Дежурният лекар го посрещна с добра новина.

— Добранецки е жив, господин професоре. Трябва да ви поздравя. Нямам думи. От петнадесет години практикувам, но не съм присъствувал на такава операция. Вие, господин професоре, сте чудотворец.

Вилчур махна с ръка.

— Я оставете, колега. Многогодишен опит и малко вродени способности. Нито едното, нито другото е моя заслуга. Кажете по-добре какво е състоянието на болния.

Лекарят направи изчерпателен доклад, като приключи с това, че Добранецки в момента спи. По време на разговора дойде Ранцевич и двамата с Вилчур отидоха на първия етаж.

Добранецки наистина спеше. До леглото му седеше милосърдна сестра. Той дишаше спокойно и равномерно. Отслабналото му от болестта лице разкриваше крайно изтощение на организма. Когато Вилчур докосна с пръсти пулса му, болният вдигна клепки. Беше в съзнание. Веднага позна Вилчур. Върху зеленото му лице се появи бледа руменина.