Колски просто беше замаян от това, което слушаше.
— Какво ви става, Луця? — повтори той и се сети, че са налице много ясни симптоми за начало на истерия. Разбира се, тук, в този изостанал край, сред селяните тя се отегчава и сигурно е с изопнати нерви.
След дълго мълчание той заговори, започна да й обяснява колко неоснователни са подозренията й.
— Как можете дори да допускате, че като ви обичам и имам щастието да съм под един покрив е вас, бих могъл изобщо да се интересувам от която и да било друга жена, Луця!
Неговите аргументи, особено последният, я убедиха. Нямаше съмнение, че тя много прибързано и нелогично, по неподходящ повод беше стигнала до неправилно заключение. Беше оскърбила не само невинната Донка, но и Колски. Засрами се, стана й неприятно. Сама не знаеше как да се оправдае пред него за своето нелепо поведение. Накрая стигна до убеждението, че каквито и да било увъртания не биха били достойни за техните отношения и подчинявайки се на своята натура, която винаги я караше да постъпва прямо и откровено, протегна към него ръце:
— Много ви моля да ме извините. Наистина може би само ми се е сторило. Не ми се сърдете.
Той хвана ръцете й и ги обсипа с целувки.
— Да ви се сърдя? Но аз ни най-малко не ви се сърдя! Само ми беше тъжно, много, много тъжно, че вие не ми вярвате, че ме упреквате в нещо, което аз самият бих нарекъл светотатство.
В очите му имаше сълзи. Чувството за вина още повече засилваше вълнението на Луця и желанието й да го възнагради. Не знаеше само каква форма трябва да приеме нейното изкупление. Във всеки случай искаше да бъде много мила с него.
— Янек — каза тя. — Може би нямаше да си позволя да ви направя тази безсмислена сцена, ако наистина не ви смятах за много близък. Трябва да ме държите по-изкъсо. Съвсем съм се разпуснала. Карам през просото.
— Хайде да не говорим повече за това. Всичко свърши добре. Ако приемате, то, моля ви, всеки ден ми викайте дванадесет часа наред, само и само да имам после четвърт час като този сега.
На шега тя тъжно поклати глава:
— Виждам, че нищо не може да се направи и че от днес вие ще ме смятате за мегера.
Остатъкът от вечерта прекараха дружелюбно. След вечеря разговаряха дълго и Луця не жалеше сили, за да изкупи предишните обиди. Тези усилия не изискваха никаква жертва от нейна страна. Тя наистина беше щастлива, че стигнаха до пълно съгласие. Мимолетната буря още повече задълбочи симпатията и привързаността й към този много мил младеж и я накара да осъзнае, че неговата любов във всеки случай заслужава да бъде оценена много по-високо. Ако не можеше да му отвърне със същото, съвсем не означаваше, че трябва да пренебрегва неговите силни чувства. Напротив. Съзнанието, че на света има човек, който за нея е готов на всякакви жертви, човек, на когото винаги можеше да се опре, на чиято помощ можеше да разчита, това съзнание само я изпълваше с някакво чувство за сигурност. С една дума: беше забелязала у себе си някаква неочаквана и за нея самата промяна: колкото по-рано бе смятала, любовта на Колски за тежест, за пречка в живота си, толкова сега му беше благодарна за нея.
Малко преди да заспи, Луця мислено се върна към неприятния инцидент. Спомняше си какви остри думи беше казала за Донка и за него. В стаята беше тъмно, но тя усети, че се изчервява и каза полугласно:
— Държах се като пансионерка. Изведнъж в мозъка й проблесна мисълта:
„Като ревнива пансионерка.“
Това беше едно толкова неочаквано откритие, че тя седна на леглото, обхваната от внезапна тревога. Разбира се, че дума не можеше да става за ревност. Що за абсурд! А всъщност кой знае дали той нямаше да си обясни постъпката й точно така. Всички нейни прояви можеха да свидетелстват именно за ревност. И то за неоснователна ревност. Тя просто му беше направила сцена!
Дълго не можа да заспи, опитваше да си спомни всички подробности в държането на Колски и се самоуспокояваше — в поведението му нямаше нищо, което да говори, че той я подозира в ревност. Изморена, тя най-после заспа, след като реши, че трябва да направи престоя му в болницата колкото може по-приятен. Та нали след няколко дена щяха да се разделят може би завинаги. Освен ако Колски не пожелаеше например да идва в Радолишки през ваканцията. Тази идея никак не беше лоша.
Професор Вилчур не изпрати телеграма за своето завръщане по две причини. Първо, не искаше да има приготовления по случай пристигането му и, второ, принуден беше да прави сметка на парите. Наистина напоследък беше получил от издателствата доста голяма сума за своите научни трудове, но я беше изразходвал, за да набави необходимите за болницата лекарства. А и триседмичният му престой във Вилно беше погълнал доста средства. Оставаха му само толкова, колкото за билет за влака и кола в Людвиково.
Читать дальше