Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Колски леко пребледня.

— Това е невъзможно — отвърна той. — Сега не мога да замина.

— Защо?

— Болницата е пълна, колегите са претоварени. Не мога.

— Ах, какво ме интересува болницата! — ядоса се Нина. — Веднага ще говоря с доктор Ранцевич и вие ще бъдете освободен.

На Колски му стана неприятно.

— Не става въпрос за Ранцевич и за разрешение, а просто не е удобно да принуждавам колегите да работят повече, защото на мен ми се иска да се поразходя из граничните области.

Тя го погледна с упрек.

— Вие наричате разходка пътуването, което ще направите, за да спасите умиращия си шеф?

Колски сведе глава и замълча. Всъщност той не искаше да придружи Нина по съвсем други съображения. Знаеше, че Луця не можеше да я понася. Допускаше, че въз основа на собствените му писма впрочем можеше да го заподозре в някакви интимни отношения с Добранецка. Появеше ли се там заедно с нея, щеше само да потвърди заключенията й. Нещо повече — в очите на Луця и Вилчур щеше да се озове в ролята на съюзник на двамата Добранецки. А той не искаше тава. Фактът, че беше подписал телеграмата до Луця, беше достатъчна жертва от негова страна. Телеграмата на Луця го убеди — суха, делова, нищо лично. Не бе добавила нито дума за него. Нито поздрав дори.

— В краен случай може да ви придружи секретарят на професора — каза той.

Тя поклати глава:

— Не, не. Трябва да дойдете вие. Не става дума само да не съм сама.

— А за какво още?

— С тях вие сте в добри отношения. Вашите уговорки ще дадат по-добър резултат от моите.

— Не съм толкова сигурен.

— Но ние не трябва да пренебрегваме нищо, което би могло да склони професор Вилчур да се реши да оперира. Вие трябва да дойдете. Не ми дължите нищо и не ви моля заради това, но сега става дума не за мен, а за съпруга ми.

Колски смяташе, че не може повече да упорства.

— В такъв случай — каза той делово — след половин час трябва да сме на летището. Оттам ще телеграфираме.

— Благодаря ви — протегна му ръка тя, а в очите й отново се появиха сълзи.

За по-малко от час след този разговор те вече седяха в самолета, който леко се откъсна от земята. Беше типичен есенен ден. Ниско над летището бяха надвиснали черни облаци. Ръмеше ситен плътен дъжд. Самолетът направи широк кръг и издигайки се по-нависоко, потъна в облаците. Вътре цареше полумрак. Но само след няколко минути изведнъж стана невероятно светло. Видяха над себе си слънцето в неизказано чистата синева, а долу под тях — застиналото море на белите вълнисти възвишения и могили, море безбрежно, върху което падаше само тяхната сянка, сянката на самолета беше единственото тъмно петно.

В това време в болницата край воденицата не очакваха гости. Този ден имаше малко пациенти, защото още от сутринта валеше такъв проливен дъжд, че дори Йемьол не се реши да отиде в Радолишки както обикновено. Псуваше под носа си, ходеше мрачен и никой не си даваше труд да го развесели, защото Донка бдеше при болните, Луця беше потънала в размисъл, а и Вилчур никак не беше настроен да разговаря. Седеше в стаята си и четеше.

След вечеря той обясни, че е изморен и веднага си легна, Йемьол последва примера му. Луця още веднъж нагледа болните, подреди всичко в амбулаторията и започна да записва сметките. И както винаги, затвори външната врата. По това време много рядко, почти никога не идваха в болницата.

Скоро тя остави писалката и се замисли. Днес Вилчур беше потиснат и това не бе убягнало от вниманието й. Наистина този ден никой нямаше добро настроение, но професорът много рядко беше толкова смазан. Във Варшава бе го виждала в подобно състояние. Сигурно отново преживяваше някакви тежки спомени. Можеше да се предположи, че телеграмата от предишния ден е събудила тези спомени. Интуицията подсказа на Луця, че по-голяма роля в случая играеше балът в Ковалево. Въпреки неприятния разговор с Юрковски, този бал за нея винаги щеше да бъде един много мил спомен.

Тя разбираше, че мнението на Вилчур е съвсем друго. Когато танцуваше, ясно чувстваше неговото неодобрение. Не порицание, не осъждане, но нещо като недоволство. Може би не бе постъпила добре, като бе танцувала? Може би изобщо не трябваше да го кара да ходят там?

Все пак тя не можеше да се упреква за това. Толкова малко удоволствия имаше. До такава степен се беше отказала от всички забавления, че сега, когато един-единствен път след толкова много месеци бе пожелала да се весели, имаше право да очаква от него разбиране.