Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Добранецка искаше да каже нещо, но Луця я спря с един жест:

— Не. Недейте, не казвайте нищо. Не казвайте нищо. Страх ме е да не чуя някакво гадно подозрение. Защото от тази уста, която роди най-лошите клевети и хули, аз не мога да очаквам нищо друго. Няма защо да оставате повече. Хайде, вървете си. Да, вървете си веднага и ни дайте възможност да ви забравим вас и вашия съпруг!…

Добранецка изведнъж падна на колене пред нея:

— Милост!… Милост!… — стенеше тя и бурно зарида.

Но Луця беше непреклонна.

— Станете, моля ви. Това е отвратително! — И обръщайки се към Колски, тя каза почти повелително: — Хайде; вдигнете тази жена.

Колски помогна на Нина да стане и я настани на един стол. Тя продължаваше да ридае и в стаята няколко минути се разнасяха нейните ридания. Заговори през сълзи:

— Ужасно се отнасяте към мен. Ужасно, Може и да съм го заслужила. Но аз ще понеса всички унижения… Всички. Само недейте да ми отказвате тази милост. Аз трябва да видя професора.

— Защо? — кратко попита Луця.

— Защото господин Колски казва, че треперенето на ръката не е непреодолима пречка. С помощта на асистентите професорът може да оперира с една ръка.

Луця сви рамене.

— Това доказва само едно, че господин Колски е лош хирург.

— Извинете, госпожице — обади се за пръв път Колски. — Аз наистина го казах и вие, доколкото имате представа за мен, знаете, че не говоря на вятъра. Напълно възможно е наистина.

Луця отрицателно поклати глава.

— Не мога да се съглася, че сте прав, защото вчера чух мнението на професора от собствената му уста — не би се наел с тази операция.

— И аз не бих се наел — спокойно отговори Колски. — Но ако бях единственият, който може да я направи, щях да рискувам. Убеден съм — професор Вилчур ще признае, че имам право, освен ако е отказал по някакви други съображения.

Луця го прониза с поглед, неговата поява я възмути дълбоко. Разбра, че е използвал благоприятния случай, пристигането на Добранецка, за да дойде, макар и да не бе получил нейното, на Луця, позволение.

— Нима трябва и на вас — наблегна тя — да казвам, че професорът не се е ръководил от никакви „други“ съображения?

В преддверието скръцна врата и се разнесе шляпане на пантофи. Всички млъкнаха. Стъпките се насочиха към амбулаторията. Нищо чудно. Ивицата светлина под вратата показваше, че оттук се носеха отгласите от разговор.

Вратата се отвори и на прага застана професор Вилчур по халат. Огледа се, вероятно заслепен от светлината.

— Луця, какво става?

Погледът му се спря на лицето на Колски, още преди да получи отговор. В следния миг позна Добранецка и инстинктивно се отдръпна.

Добранецка протегна към него ръце.

— Господин професоре! Помощ! Дошла съм да ви моля за помощ!

Вилчур дълго не можа да продума. Видът на тая жена го разтърси из основи. За един миг в паметта му оживяха спомените за ония месеци, когато тя водеше ожесточена кампания и настройваше общественото мнение срещу него — с най-отвратителни хули и клевети.

— Умолявам Ви, господин професоре, помогнете. Само вие единствен можете да го спасите! Милост!… Милост!…

Вилчур вдигна поглед към Луця.

— Не изпратихте ли телеграмата?

— Изпратих я, разбира се.

— Получихме я… — започна Добранецка.

— Щом като сте я получили — прекъсна я Вилчур, — знаете, че аз с нищо не мога да ви помогна.

— Можете, господин професоре, можете.

Вилчур направи нетърпелив жест:

— Давам си сметка, че нервите ви не са наред. Но, моля ви, успокойте се и разберете, че говорите с лекар. С честен лекар. Ако съм отказал да помогна, бил съм убеден очевидно, че не съм в състояние. Разбирате ли? За мен няма никакво значение кой търси моята помощ. Ако някой се нарани при опит да ме убие, и него бих лекувал така, както всеки друг. Зная, че трудно ще ми повярвате, защото нашите етични възгледи са поляризирани. Но щом не вярвате на думите ми, повярвайте на собствените си очи.

Протегна лявата си ръка, която в този момент трепереше много силно.

— Виждате ли, аз съм инвалид. Ако операцията е толкова сложна и тежка, че и най-известните специалисти не се наемат да я направят, как можете да очаквате това от мен в такова състояние? Никога не съм бил чудотворец. Като хирург наистина можех да се гордея, че съм специалист в своята област и че имам сигурна ръка, макар и някои да го отричаха. Трябва да съм луд, за да отстъпя на молбите ви сега, когато си давам сметка за своя недъг!

Той още малко подържа пред очите й своята трепереща ръка, после бавно се обърна към вратата.