Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Добранецка впи пръсти в ръката на Колски, викайки:

— Моля ви, не му позволявайте да излезе. Говорете му!

— Господин професоре! — обади се Колски.

Вилчур се спря с ръка на бравата и се обърна.

— Какво още искате да ми кажете? Та вие като хирург разбирате най-добре.

— Да, господин професоре. Имате право, признавам, че самостоятелно не бихте могли да направите и много по-лека операция. Но сега не става дума да оперирате вие лично. Въпросът е да присъствате, да поставите точна диагноза, да давате точни инструкции, указания при самото извършване на операцията.

Усмивка се появи върху устните на Вилчур.

— Нима вярвате, че такава операция per procura може да бъде сполучлива?

Колски не отстъпваше.

— Чувал съм за следния случай: в открито море някакъв механик на кораб, който и понятие нямал от анатомия, ампутирал крака на моряк само по указанията на хирург, предавани по радиото от едно пристанище. Операцията излязла сполучлива.

Нина продължаваше шепнешком през сълзи:

— Умолявам ви, професоре. Умолявам ви.

Вилчур, свил вежди, дълго стоя така.

— При леки случаи подобни опити може понякога да са успешни. Но аз отново ви питам: вярвате ли, че бихме могли да приложим подобна система и в този случай?

Колски поклати глава:

— Не, господин професоре. Аз изобщо не вярвам, че тази операция може да бъде сполучлива. Според мен болният е в безнадеждно състояние. Но…

Прекъсна го високото ридание на Добранецка.

— Но моята вяра или невяра не може да влияе върху факта, че има някаква възможност пациентът да бъде спасен. Професор Колеман определи тази възможност като шанс — едно на сто хиляди. Но щом като пациентът убедено твърди, че ако оперирате вие, господин професоре, можем да се надяваме на този единствен шанс, аз мисля, че вие няма да откажете. Мисля, че не трябва да отказвате.

Вилчур изненадан го погледна в очите.

— И защо мислите, че не трябва да откажа?

Колски отговори твърдо:

— Бях ваш ученик, господин професоре.

В стаята, настъпи мълчание.

Несъмнено думите на Колски направиха на Вилчур голямо впечатление. Той се приближи до прозореца и се загледа в капките дъжд, които се стичаха по тъмните стъкла. Встрани пред терасата светеха червените стопове на колата, хвърляйки слаб отблясък върху изкаляния номер.

Вилчур каза, без да се обръща:

— Луця, ще бъдете ли така добра да ми приготвите куфара?

— Веднага — тихо отговори Луця.

Още не беше успяла да затвори вратата след себе си и чу как избухна бурно ридание. Това беше Добранецка, която падна на колене пред Вилчур:

— Благодаря ви. Благодаря ви — викаше тя, опитвайки се да хване ръката му.

— Успокойте се, моля ви — каза той със сподавен глас.

— Ще го помня, докато съм жива.

Той тъжно се усмихна и махна с ръка.

— Изправете се, моля ви, и седнете.

Обърна се към Колски и посочи една полица на стената.

— Колега, там ще намерите валерианови капки.

Колски остави настрана шапката си, която до този момент бе държал в ръка. Огледа многобройните шишета и флакони и след като намери онова, което търсеше, отброи тридесет капки в една чаша, доля, без да бърза, вода от гарафата на масата и подаде чашата на Нина. През цялото време Вилчур внимателно го наблюдаваше, сякаш размисляше. Най-после сложи ръка на рамото му и каза:

— Вие наистина бяхте мой ученик. И аз не се срамувам от това.

Колски се изчерви.

— Повярвайте ми, господин професоре, не заслужавам вие да имате толкова ласкаво мнение за мен.

Вилчур, потънал в мисли, като че ли не го чу. И тези мисли сигурно бяха много важни, защото челото на професора се покри с дълбоки вертикални бръчки. Изведнъж той погледна Колски право в очите с назряло решение в погледа.

— Убедихте ме. Ще отида, но само при едно условие.

Колски малко се разтревожи:

— Предполагам, че госпожа Добранецка ще приеме каквито и да било условия.

— Да, да — потвърди Нина. — Приемам всички условия предварително.

Вилчур не й обърна никакво внимание и продължи да говори с Колски:

— Това условие не засяга никого другиго, а само вас.

— Мен? — учуди се Колски.

— Да. И подчертавам, че това е условие sine qua non.

— Слушам ви, господин професоре.

— Ето — докато съм във Варшава, вие, колега, ще останете тук. Аз не мога, вие сам разбирате, да изоставя пациентите си. Доктор Канска не е хирург, а тук имаме много случаи, когато е крайно необходима помощта на хирург. Вие ще останете тук, докато се върна.