Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тези мисли я потискаха и изпълваха с някаква неясна тъга. Стана. Реши да остави сметките за следния ден и започна да прибира книжата в чекмеджето.

Точно в този момент силна светлина блесна в прозореца. Откъм воденицата се приближаваше лека кола.

— Какво ли е това? — учуди се Луця.

През шума на дъжда до нея достигна шумът на мотора. Колата спря пред терасата и след малко на вратата се почука. Тъй като преддверието беше тъмно, Луця взе от амбулаторията една лампа и отвори вратата.

В първия момент не позна Добранецка и попита:

— Болен ли докарахте, госпожо?

Добранецка отговори:

— Сигурно много съм се изменила. Аз съм Добранецка.

Луця отстъпи една крачка. Кръв нахлу в лицето й. Но преди да успее да каже нещо, зърна зад Добранецка Колски. Овладя се.

— Моля. Влезте.

Остави лампата на масата и застана изправена, стиснала челюсти. Появата на тази жена беше направо цинизъм. Вълната на омраза се надигна у Луця с някогашната сила.

Нина се приближи и протегна ръка.

— Няма ли да ми подадете ръка? — попита тя смирено.

След кратко колебание Луця й протегна края на пръстите си, но с това движение изрази цялото презрение, което бе затаила. И на Колски протегна ръка с безразличие. Страхуваше се да не би разговорът да събуди професора, затова ги заведе в амбулаторията и след като затвори вратата, попита:

— Не получихте ли телеграмата?

— Получихме я, но… — започна Добранецка.

— Жалко, че сте губили време да пътувате. Мога да повторя само това, което беше в телеграмата.

— А професор Вилчур тук ли е? За да не изпуснем самолета, ние трябва да тръгнем най-късно след два часа.

Луця сви рамене.

— Не ви задържам. Още повече че вие не можете да видите професор Вилчур. Сега е нощ. След като е работил цял ден, професорът спи и не мога да го будя.

Добранецка цялата трепереше.

— Моля ви. Умолявам ви. Става дума за живота на моя мъж.

Луця присви очи:

— А вие и вашият съпруг тогава, когато нямахте нужда от професор Вилчур, намерихте ли искрица човешко отношение към него. С какво право сега вие идвате при човека, когото онеправдахте, лишихте от всичко и едва не унищожихте морално? Да, защото вие направихте това! Защото вашият съпруг и вие бяхте изворът на всички подлости, с които оплетохте професора. И сега молите за милост? Отлично знам какво да мисля за вас. Знам, а и професор Вилчур знае. Ако има нещо, което все пак ме учудва, то е, че толкова късно си получихте заслуженото наказание. Човек трябва да няма никакво чувство за срам, та след всичко, което се случи, да се явявате тук, в дома на професора! Трябва да си цинично животно, а не човек, за да молиш професора за помощ!

Добранецка, стиснала слепоочието си, тихо повтаряше:

— Боже… боже… божичко…

Колски, блед и мълчалив, стоеше, опрян на облегалката на стола и се взираше в искрящите от омраза очи на Луця. Не чуваше какво говори тя. Поглъщаше нейното присъствие, опиянен от факта, че я вижда.

— Вие не сте достойна да пристъпите прага на тази къща. Всяко ваше докосване омърсява и оскърбява. Напразно сте дошла тук, защото ме отвращава дори това, че ви виждам унизена. Вие няма да видите професора!

— Колко жестоко си отмъщавате… — прошепна Добранецка.

— Съдбата ви отмъщава, съдбата, не аз!

— Тогава защо ми пречите да видя професора? Отмъщението ли ви кара да сте толкова неотстъпчива?

Луця я измери с презрителен поглед.

— Не отмъщението, защото знаете ли какво каза професорът вчера? Каза, че не би отказал да помогне и на най-големия престъпник.

— Тогава защо ни отказва на нас?

— Защото не може да ви помогне. Няма да събудя професора и няма дори да му кажа, че сте били тук. Не искам да му нарушавам спокойствието. Ах, вие, с вашата алчност и завист, вие дори не сте в състояние да разберете на каква висота е благородството му, колко безмерна е добротата му и с каква жертвоготовност е изпълнена душата на този онеправдан от вас човек. Разкривате се дори с това, че дойдохте тук. Защото вие, разбира се, не сте повярвали на думите ми в телеграмата. Помислили сте, че е чиста измислица. Нали? Така ли е? Помислили сте, че е лъжа; че професор Вилчур е искал да ви покаже, че въпреки всички нанесени обиди, не би ви отказал помощта си, стига само да можеше? Но се лъжете. Не съм длъжна да ви давам никакви обяснения, но ще ви кажа. Неотдавна бясно куче ухапа професора по ръката и оттогава, въпреки че той бе подложен на съответното необходимо лечение, лявата му ръка непрекъснато трепери. Сега разбирате ли, че професорът наистина не може да се заеме с тази операция?