Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

От страната и от чужбина бяха поканени за сметка на болницата най-добрите специалисти. До леглото на болния се правеха продължителни консулти.

Никои не даваше надежда. Не можеше да даде. Туморът под черепа растеше бавно, но непрекъснато, притискайки мозъчните гънки. Краят беше въпрос на време, и то на кратко време. На последния консулт се реши, че туморът има разклонения и поради това операцията вече е почти невъзможна. Прочутият американски лекар професор Колеман бе прекъснал почивката си на френската Ривиера и бе побързал да дойде край леглото на болния си колега. Когато Добранецки го помоли да му каже самата истина, той бе му отговорил:

— Не бих се заел с операцията, защото не виждам нейния смисъл.

Добранецки прошепна:

— Аз отдавна съм на същото мнение. Шансът е едно на сто.

— Едно на сто хиляди — поправи го Колеман.

Съшия ден следобед госпожа Добранецка, след като чу присъдата, реши, че ако шансът е едно на сто хиляди, все пак трябва да се направи опит и да се оперира. Тя умолява Колеман, докато той се съгласи.

— Аз съм абсолютно сигурен, че операцията няма да е сполучлива. Само ще ускори със седмица или с десетина дена смъртта на болния. Но щом като вие сте толкова категорична и настоявате, мога да я направя. Съмнявам се обаче, че професор Добранецки ще иска. Той отлично знае какво е състоянието му и самият той е много добър хирург, за да не разбере, че в случая ланцетът няма да помогне.

Американецът не се беше излъгал.

Всичко беше подготвено. Операционната беше готова, когато Нина започна да моли съпруга си да се съгласи да го оперират.

Той веднага категорично отказа.

Не помогнаха никакви настоявания и никакви молби. Напротив. Накрая болният се ядоса и горчиво запита:

— Нима искаш да ми отнемеш и тези няколко дни живот, които ми остават?

— Но, Йежи! — отчая се тя.

— Това, че бдиш до леглото ми, те измъчва и искаш вече да се отървеш от мен…

Разбира се, така й затвори устата. Тя млъкна. Седеше до леглото му потисната и примирена. Добранецки прекара нощта спокойно. А когато на другия ден сутринта Нина отново дойде, попита:

— Замина ли професор Колеман?

Нина се оживи:

— Да, но ще се отбие във Виена. Все още можем да го върнем с телеграма!

— О, не — не!

Й след малко добави:

— На този свят има само един човек, който може да ме спаси… Но той по-скоро ще предпочете да ме убие.

— Йежи, за кого говориш? — широко отвори очи тя.

— За Вилчур — прошепна Добранецки.

Сърцето и се сви. Беше казал истината. Не можеха да се надяват на помощ от Вилчур. Макар че добре разбираше това и макар да беше убедена, че за нищо на света нямаше да спечели благосклонността на Вилчур, тя се вкопчи в тази надежда:

— Йежи, ще се съгласиш ли да те оперират, ако той направи операцията?

— Да — отговори й след кратко колебание. — Но няма смисъл да говорим за това.

Тя беше разгорещена и възбудена.

— Все пак заслужава си да се опитаме, а? Може да се съгласи?

— Няма да се съгласи.

Ала Нина се вкопчи в тази мисъл. Не можеше да се освободи от нея и когато излезе от стаята, попита първия срещнат санитар:

— Тук ли е доктор Колски?

— Горе е, госпожо, в операционната.

— Моля, веднага щом свърши операцията, му кажете, че го моля да слезе долу. Ще го чакам в неговия кабинет.

Колски изслуша проекта на Нина с голямо учудване. И той не вярваше, че Вилчур ще се съгласи да оперира Добранецки. Не вярваше, че изобщо ще пожелае да дойде във Варшава.

— И все пак, пишете му — настояваше тя. — Телеграфирайте му. Аз не мога. Вие сам разбирате. Не става дума за амбиция от моя страна, но зная, че ще изхвърли телеграмата ми, без да я прочете. Та нали той ви обичаше.

Колски поклати глава:

— Моята молба също няма да помогне.

— Тогава пишете на доктор Канска, той я обича. На нейните молби може да отстъпи. Казвахте, че имала много добро сърце. Нали сега става дума за милосърдие. За милост към умиращ. Вие не можете да ми откажете.

След дълго колебание Колски беше се съгласил, макар и да знаеше, че така ще настрои Луця против себе си. Заедно с Добранецка бяха написали дълга телеграма.

Сега тъкмо чакаха отговора. Нина от време на време излизаше от стаята, където беше съпругът й, за да разбере дали Колски не е получил нещо. Телеграмата пристигна около обед. Колски я отвори и високо я прочете:

„Професор Вилчур страда от пареза на лявата ръка. Затова не може да оперира.

Нина безсилно се отпусна във фотьойла.