Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Той хвана професора за едно копче на сакото и започна настойчиво да пита:

— Имах ли право, или не? Е, какво, професоре? Имах ли право, или не?

Вилчур пребледня. Той беше разбрал алюзията още към средата на историята, която Юрковски разказваше. В първия момент се почувства болезнено засегнат, след това се засрами заради човека, който си позволяваше да обижда толкова недостойно гостите си в своя собствен дом. После се ориентира, че сигурно имаше някаква много сериозна причина както за напиването, така и за това заяждане на Юрковски. Той сигурно се беше обяснил на Луця и беше получил отказ, а после бе изпаднал в ожесточение, което го бе довело до тази постъпка, недопустима не само с оглед на гостоприемството, но и на най-обикновеното благоприличие.

— Е, професоре, обзалагам се на два коня заедно с кабриолета, че и вие щяхте да кажете същото. Не е ли така? Та нали сте лекар и разбирате какво изисква всеки млад организъм, а какво може да даде старият.

Понеже той държеше Вилчур за копчето и беше трудно човек да се разправя с него, професорът го погледна и спокойно каза:

— Вие прекалено опростявате възгледите си, като смятате, че бракът е единствено и само въпрос на организма.

— Но и на организма — упорстваше Юрковски. — Професоре, кажете ми, моля ви, какво трябваше да прави тая Малюшка. Ще кажете, че е неморална. И на това съм съгласен. Но ако беше по-морална, какво щеше да направи? Какво? Ами щеше да избяга от него. Щеше да го прати по дяволите и щеше да тръгне с друг. А ако беше чиста като лилия, щеше да остане при него и да страда до края на живота си. Такива са природните закони, професоре. И никой няма да ги промени. Това е то.

Вилчур едва владееше нервите си. Алюзията бе много по-оскърбителна, отколкото Юрковски можеше да допусне. Споменът за Беата и нейното бягство ярко възкръсна. Той изведнъж се почувства стар, изморен и отвратен от живота. Не се сърдеше на домакина. Разбираше какво изживява самият Юрковски. Мечтаеше само за едно — да се махне оттук, колкото може по-бързо. Използва наплива от гости в малкия салон, измъкна се и тръгна да търси Луця. Намери я в големия салон. Танцуваше. Повече от час мина, преди да успее да размени няколко думи с нея.

— Забавлявате ли се добре? — попита той.

Тя го погледна тревожно:

— Какво ви е?

— Ах, нищо — отвърна той. — Чувствам се малко изморен. Отвикнал съм вече от големи приеми, от много хора и шум.

— Тогава да си отиваме ли вкъщи? — предложи тя.

— Ако няма да ви е много неприятно.

— Ни най-малко — прекъсна го Луця. — Веднага ще помоля за колата.

Госпожа Юрковска се опита да ги задържи, но накрая отстъпи. Дори не чакаха дълго.

Навън валеше. Седяха в открит кабриолет и под качулките на наметалата нямаха желание да разговарят. Мълчаха почти през целия път. Всеки предъвкваше собствените си мисли. Луця се връщаше мислено към обяснението на Юрковски. Убедена бе, че е постъпила правилно. Намираше, че той е мил и много почтен. И все пак тя в никакъв случай, дори и да не беше влюбена във Вилчур, не би се омъжила за този млад човек. Не само защото не беше нейният тип, но защото бе убедена в правотата на своите аргументи. Хората трябваше да се женят в своята среда. Трябваше да се женят хора с едни и същи интереси. Той и понятие нямаше за работата й, нито пък тя за неговата. Просто нямаше да намерят общ език. Щяха да бъдат като двама чужди, осъдени на съвместен живот. Например с такъв като Колски, макар да не го обичаше и възгледите им често да бяха диаметрално противоположни, винаги имаше за какво да си поговори не само защото беше лекар, а защото беше израсъл и работеше в града, защото и двамата бяха изградили своите понятия и представи, своите вкусове и навици в една и съща среда, в една и съща културна сфера. И сега — нали от толкова месеци не се бяха виждали. Разделяше ги такова огромно разстояние и различният начин на живот дори, а все пак си пишеха и винаги имаха какво да си кажат.

А и с професора например. Та нима би могла да скучае с него. Сигурна беше, че разбира всеки негов поглед, всяко негово движение. Струваше й се, че и той я чувства близка и усеща всичко в нея. Живееха заедно толкова отдавна, а всеки разговор продължаваше да е истинско удоволствие.

Когато гледаше в бъдещето, бъдеще до този човек, тя не съзираше никакви облаци. Не се съмняваше, че ще бъде щастлива. Може би за миг някъде дълбоко в съзнанието й се обади мъничко съжаление, че бъдещето няма да е богато дори и с редки развлечения като това, на което бяха. Но веднага стигна до разумното заключение, че всъщност е способна да направи малка жертва и да се откаже от танците.