Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Не смятам за необходимо — каза хладно тя.

— Ех, щом е тайна — изрече иронично той.

— Съвсем не е тайна. Но не държа да разгласявам, защото това си е моя лична работа.

— За клюкар ли ме смятате? Интересувам се за себе си, само за себе си.

— Тогава добре. Мога да ви кажа. Говорех за професор Вилчур.

Той широко отвори очи.

— Как така?

Луця стана.

— Една секунда още — задържа я той. — Да не би да искате да кажете, че обичате професор Вилчур и ще станете негова жена.

— Да, господине. И моля с това да сложим край на нашия разговор.

Върнаха се в салона точно когато канеха за вечеря. В трапезарията и в съседната стая стана шумно. Вечерята, както беше прието по тези краища, беше извънредно обилна. Но седналият до Луця домакин не яде почти нищо, затова пък много пи и през цялото време бе мрачен — напразно се мъчеше да се преструва. Това сигурно бе привлякло вниманието, защото всички, особено дамите, любопитно поглеждаха към него и после местеха поглед към Луця, досетили се, че между тях има някакво недоразумение. Луця, за да спаси положението, се стараеше да бъде весела и оживена, разговаряйки с госта, седнал до нея от другата страна.

След вечерята отново попита Вилчур не е ли по-добре да се връщат вече вкъщи. Сега тя наистина искаше да си отиде, но Вилчур продължаваше да вижда в това жертвоготовност и категорично отказа.

— Тук се запознах с двама много интересни господа и разговорът с тях е чудесен — уверяваше той. — Утре е неделя и можем да си позволим да се забавляваме още няколко часа.

Оркестърът отново засвири и Луця отново затанцува почти без отдих. Вилчур търсеше двамата интересни господа и надникна в трапезарията, където прислугата се суетеше, разтребвайки. В края на едната от масите седеше самотен Юрковски и пиеше водка. На Вилчур му се стори, че домакинът не го позна, защото го измери с почти злобен поглед. Трябва да беше много пиян, защото досега беше се отнасял към Вилчур много учтиво.

След малко те отново се срещнаха в малкия салон. Тъй като в големия салон прочутият танцьор на мазурка Скирвони демонстрираше несравнимото си майсторство, тук беше пусто.

— А, господин професорът! Чудесно е, че ви виждам, господин професоре — обади се Юрковски. — Исках да ви разкажа една забавна историйка.

Изглежда, той говореше напълно съзнателно, но някои неточности в изговора свидетелстваха за прекалено голямото количество погълнат алкохол.

Вилчур се усмихна снизходително:

— С удоволствие ще я чуя, макар че, да ви призная, не съм от познавачите на хумора.

Юрковски вдигна нагоре пръст.

— О, този хумор ще го разберете много лесно. Просто да се пръснеш от смях. Чувате ли, скъпи професоре — да се пръснеш от смях.

Вилчур се престори на заинтригуван.

— Слушам, слушам ви.

— Ето, представете си, аз имам един пъдар. Почтен селянин. Отдавна е на служба при мен. Още при баща ми е работил. Пъдар е при нас от четиридесет години почти. Деца отгледал, дочакал внуци. И ето, преди три години овдовя. Разбирате ли? Овдовя.

— Разбирам — меко каза Вилчур.

— И знаете ли, професоре, всичко щеше да бъде наред, но миналата година го хванаха дяволите. Идва при мен, целува ми ръка и казва, че иска да се жени. Разбирате ли, иска да се жени! Да не си оглупял, казвам аз. Защо ти е да се жениш? Живееш при дъщеря си — нямаш нужда от жена. Стар пръч такъв! И за коя искаш да се жениш? А той каза: за Малюшка на Лаванчук. А Лаванчук, вие, професоре, сигурно знаете, е най-последният бедняк. Две-три десетини земя, а колибата му пълна с деца. Умират от глад. Но тая Малюшка не беше грозно момиче. Майка ми неведнъж я взимаше да работи в градината и аз забелязах, че не е грозна. Само че едно такова опърпано, омършавяло. Е, взеха се. Дадох им там една крава и си мисля — какво ли ще излезе от всичко това? Но не чаках дълго. Гледам и ратаите, и момите се смеят, смеят се и с пръст сочат пъдаря. Докато най-сетне той сам дойде при мен. Моли ме да го направя нощен пазач. Започнах да го разпитвам за причините, а той се хвърли в краката ми. „Не мога да се оправя — казва, — не ме ли спасите, господарю — свършен съм.“ Започвам да го разпитвам. И ето какво. Щом загладила косъма, жена му се разбесувала с чифлишките работници — с когото й попадне. Той — на полето, тя — при тях. А знаете ли, професоре, какво му отговорих?

— Откъде да знам? — сви рамене професорът.

— Аз му казах: Всичко си е наред, глупак с глупак. А ти какво си мислеше, че младата жена няма нужда да живее? Все тебе, дъртака, ще гледа и ти ще й заслониш целия свят. Искаше да се жениш — трябваше да се ожениш за стара като теб жена, а не за младо момиче. Има на тоя свят един такъв закон, че младия към младо го тегли. Така че като си бил глупак, сега страдай… Така му казах. Ха-ха-ха.