Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Ето Луця в обятията на своя партньор мина край Вилчур в ритъма на танго и му се усмихна топло и сърдечно. Той отговори на усмивката й, но веднага отвърна глава. Тя сигурно забеляза това, защото щом оркестърът замлъкна, се приближи към него.

— Колко е приятно, нали? — попита Луця.

— О, да — каза той неуверено.

— От музикална гледна точка оркестърът може да не е между най-добрите, но за да танцуваме, е достатъчен само ритъмът. А някои от тези господа танцуват наистина чудесно.

Вилчур не отговори нищо и тя го погледна учудено.

— Вие като че ли сте недоволен от нещо?

— Аз ли? Ни най-малко.

— Отегчавате ли се?

— Но какво има пак?

— О, много ми е неприятно. Накарах ви да дойдем на този бал, мили професоре. Каква егоистка съм само…

Тя се натъжи и бързо добави:

— Не е прилично да си тръгнем преди вечерята, но веднага след това ще се върнем вкъщи.

Вилчур се трогна от нейната готовност.

— За нищо на света, Луця!

— Та вие изобщо не се забавлявате.

Той усмихнато разпери ръце.

— Е, аз съм си виновен. Щом като не танцувам, трябваше поне да се науча да играя бридж или да се интересувам от лов. Тогава щях да се забавлявам. Оставете настрана всичките си скрупули. Вие трябва веднъж завинаги да се откажете от тях. Защото ако…

Той не довърши, тъй като оркестърът отново засвири и пред Луця се поклони нов кавалер.

— Мога ли да ви поканя за фокстрота?

— С удоволствие — отговори Луця и едва сега забеляза, че Вилчур не довърши изречението, но вече не можеше да се върне назад. Кимна му и се озова в обятията на един висок брюнет със замечтани очи. Тя само го бе виждала и знаеше, че е земевладелец от северната част на областта. Казваше се Никорович. Срещала го беше понякога в Радолишки.

Никорович също я помнеше оттам, защото каза:

— Виждам ви вече за трети път. Вие може би не сте ме забелязали. Не всеки има щастие като Вицек Юрковски.

— В какво се изразява това щастие? — запита тя развеселена.

— Е, не бих могъл да ви дам точен отговор. Но Вицек е прикрито типче, само се покашлюва и мърмори под носа си. Аз знам обаче, че често се виждате. А това не е ли вече само по себе си щастие?

— Я не се шегувайте с мен — засмя се тя. — Действително Юрковски често се отбива в болницата, но едно такова „щастие“ е достъпно за всеки, който страда от лошо храносмилане или пък си е наранил някой от пръстите.

Партньорът й въздъхна.

— Ех, тогава след днешната вечеря ще се постарая да имам оплаквания от лошо храносмилане, а ако и това не помогне, утре ще си порежа пръста.

— Виждам, че сте способен на жертви — засмя се тя.

— О, да. На всякакви. Но пак повтарям — Вицек има рядко щастие, защото никога не съм забелязал той да няма апетит, нито пък да му липсват пръсти и все пак идва често у вас. Бихте ли ми казали как може човек да се добере до такава привилегия?

— Моля ви се, господине, та това не е никаква привилегия. Ще ми бъде много приятно, ако някога ни посетите в болницата.

— Благодаря ви, госпожице. Сигурно в най-скоро време ще се възползвам от поканата.

Известно време танцуваха мълчаливо, после Никорович попита с привидно безразличен тон.

— Харесва ли ви Ковалево?

— Тук е много хубаво и много приятно.

— А онова, което му липсва, скоро ще бъде набавено.

— Но за какво говорите, какво още липсва? — погледна го любопитно тя.

Той се поколеба и отговори:

— Всъщност аз казвам, че липсва едно. Само едно: Вицек няма съпруга, а Ковалево — господарка.

Тя се досети какво цели Никорович и каза:

— В Ковалево господарките са даже две. Не съм чула господин Юрковски да има някакви намерения да се жени. Не ми е споменавал.

— А, така ли? — учуди се Никорович. — Значи още не ви се е обяснил?

Тъй като тя сви вежди, той бързо добави:

— Много ви моля да ме извините, задето се бъркам в чужди работи. Бъдете така любезна, простете ми, но аз мислех, че това е вече обществена тайна. В цялата област открито се говори, че Вицек се домогвал до вашата ръка.

— Сбъркали са — каза натъртено тя. — Уверявам ви — в това няма и капка истина.

— И все пак… — започна Никорович.

Тя го прекъсна:

— Господин Юрковски се познава с професора и с мен и много ми е неприятно, че посещенията му в болницата могат да бъдат тълкувани толкова зле.

Този разговор раздразни Луця. Тя и не допускаше дори, че посещенията на Юрковски толкова много бият на очи. Едва сега обаче, от чуждите погледи, от някои недомлъвки и от държанието на гостите Луця стигна до извода, че я смятат за почти сгодена с домакина. Дълго се колеба как да опровергае погрешните предположения. Накрая реши ясно и открито да поговори с Юрковски.