Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Вилчур сви вежди.

— Признавам, че си прав в известно отношение. Но всичките недъзи и недостатъци, за които говореше, не са присъщи само на старите хора. Често те засягат и хора на възраст, която се смята от всички за младост или зрелост.

Йемьол запали цигара и като вдъхна миризмата на дима, отрицателно поклати глава.

— Аз нямам предвид възрастовия проблем. Този проблем за мен не съществува.

Вилчур се засмя.

— Не ми остава нищо друго, драги приятелю, освен да призная, че и в това отношение си оригинален. Защото ти сигурно си единственото изключение на тоя свят — човек, който не взема под внимание възрастта.

— Може и да съм единственият. Нима това подценява в каквото и да било отношение моите твърдения и логиката на моите разсъждения? Възрастта е въпрос на време и само на време.

— Много се лъжеш, и то в основното. Възрастта не е само въпрос на време, но и на развоя на индивида в същото това време, въпрос за постиженията на индивида вътре в него и извън него. Въпрос за духовното и за умственото му съзряване, въпрос за общественото положение. За да преминем от абстракция към реалност, да вземем следния пример. Пример за възможностите, пример за нещо близко и очевидно. Да вземем например мен. Аз ни най-малко не се чувствувам грохнал и мисля, че сигурно бих бил много полезен, ако ръката ми не беше засегната от този недъг. И второ, лъжеш се, като мислиш, че човек отвиква от живота, ако контактите му със заобикалящия го свят постепенно се прекъсват. В този случай психическото състояние има много по-голямо и решаващо значение от физическите недъзи. Някакъв относително дребен неуспех може понякога да предизвика пълно отвращение от живота и безразличие към смъртта. Да, болки в стомаха в продължение на три дни могат да накарат един млад и напълно здрав човек така да се отврати от живота, че да е близко до мисълта за самоубийство. Аз пък съм имал и такива пациенти, които са продължили живо да се интересуват от всичко, което ги заобикаля, дори след като съм им ампутирал и двете ръце и краката.

Йемьол стана.

— Извини ме, императоре. Запазвам си правото да продължа този диспут, но друг път. Сега, уви, не мога да бъда на твое разположение, тъй като вече наближава часът на моето всекидневно поклонение в Радолишки. А ти в това време застраховай аргументацията си в някакво застрахователно дружество. Ще спечелиш, защото ще ти изплатят голямо обезщетение. Ще разбия аргументацията ти така, че няма да остане камък върху камък.

Той повдигна шапка и затананика с доста хриплив глас:

— Камък върху камък, камък върху камък, а на този камък още един камък.

И все повече се отдалечаваше, тананикайки си, докато Вилчур с усмивка гледаше след него — отлично знаеше, че Йемьол ускори екскурзията си до кръчмата, тъкмо защото не можа да намери контрааргументи, а по принцип не обичаше в дискусия да признава, че събеседникът му, който и да е той, има право.

Когато Вилчур се отби при Луця, завари я да шие. Изобщо нейния голям интерес към предстоящата забава изненада Вилчур. Доколкото си спомняше, във Варшава Луця доста рядко ходеше на бал и на танци, не обичаше много дори забавления като театър или кино. За Вилчур това беше напълно естествено, тъй като съответствуваше на неговите интереси. Смяташе я за сериозно момиче, което неслучайно се е посветило на такава отговорна и полезна работа, каквато беше лекарската професия.

Сега беше изненадан от промяната, защото нейното внезапно влечение към танците той не можеше да смята за друго, освен за промяна. Ако преди няколко дена някой му беше казал, че Луця е в състояние да съсредоточи часове наред вниманието си над такава смешна дреболия, каквато беше преправянето на роклята, той щеше да се изсмее.

Очакваше го обаче още по-голяма изненада. Така например в събота Луця, след като даде инструкции на Донка, отиде в Радолишки, въпреки че в амбулаторията шест души чакаха за превръзка. Когато след два часа се върна и той я запита какво се е случило, тя му отговори така, сякаш ставаше дума за нещо най-обикновено:

— Нали днес е балът в Ковалево и трябваше да отида на фризьор да си направя прическа.

Той едва сега забеляза на главата й някакви лимби и букли. Така тя беше дори красива. Все пак в отговор Вилчур не можа да каже нищо повече, освен:

— Е, естествено, естествено.

Той самият обаче съвсем не смяташе, че е естествено. Докато обядваха, забеляза, че бе лакирала ноктите си с розов лак.

„Не трябва да се учудвам на всичко това — убеждаваше се той. — Тя е млада, а ние водим тук толкова безцветен и сив живот. Този бал е събитие за нея.“