Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Аз нямам кой знае какво да правя сега в стопанството, а човек толкова много работи през годината, та си заслужава малко да си отпочине, нали? Когато отивам при съседите, вие знаете, разговорите не са толкова разнообразни. Приказваме за всекидневни неща, за живота, за кравите, за слугите, затова прощавайте, че непрекъснато идвам, но на мен ми е приятно да прекарам тук час-два.

Всъщност посещенията от час-два се проточваха с часове, но не беше възможно все пак да му се каже, че те, макар и да са приятни на Луця, няма да доведат до резултата, на който той се надяваше. Юрковски в разговорите си с нея не споменаваше нито дума по тоя въпрос. Въпреки своя темперамент и откритата си натура, той очевидно не спадаше към агресивните хора и предпочиташе най-напред да изпробва почвата, отколкото да се изложи на опасността да получи неприятен отговор.

Така стояха нещата, когато един ден привечер професор Вилчур се върна без предупреждение. Тъкмо пиеха чай и чуха колата да пристига. Още преди Йемьол да успее да излезе на терасата, в преддверието влезе Вилчур. Луця и Юрковски го поздравиха с радостни възклицания. В светлината на лампата той имаше нормален и здрав вид.

Като че беше малко поотслабнал и пребледнял, но това можеше да се припише на факта, че бе загубил селския си загар. Едва когато седна на масата, Луця забеляза, че лявата ръка на професора трепереше непрекъснато и колкото пъти той взимаше с нея вилицата или лъжицата, това треперене се усилваше.

Очите на Луця се изпълниха със сълзи. За да ги прикрие, стана и отиде в своята стая. Тук нямаше нужда да сдържа плача си. Несъмнено Йемьол и Юрковски бяха забелязали треперенето на ръката му, но само тя беше разбрала целия трагизъм на положението: с хирурга Вилчур беше свършено. Тези ръце, най-прецизните ръце в света, на които стотици и хиляди пациенти бяха поверявали живота си, се бяха превърнали в повреден апарат, ненужен инструмент. Отсега нататък Вилчур нямаше вече да може да прави самостоятелно каквато и да било по-сериозна операция. Наистина при много от операциите не се налагаше да участват и двете ръце и при наличието на лекар, който асистира, той би могъл да оперира; все пак обаче фактът, че беше загубил част от капацитета на ръцете си, сигурно беше страшен удар за него.

Луця дълго време не можа да се овладее. Та нали тя бе лекар и разбираше, че това треперене на ръката не беше временно състояние. Подобни случаи по изключение можеха да се лекуват с физиотерапия, с една дума, с помощта на процедури, които тук те не можеха да приложат, тъй като не разполагаха с необходимата апаратура. Лекарите сигурно не биха разрешили на Вилчур да си тръгне, ако смятаха, че може да бъде излекуван. Той самият несъмнено би останал там за по-продължително лечение, за да не загуби възможността да работи като хирург. Тя се досещаше, че зъбите на бясното куче бяха засегнали един от важните нерви и че нищо повече не можеше да се направи.

Когато се върна при тях, Юрковски започна да се сбогува. След малко и Йемьол отиде да спи. Те останаха сами. Вилчур тъжно и се усмихна.

— Виждате ли?

И протегна към нея разтрепераната си ръка. В порив на нежност и съчувствие тя хвана китката му и я покри с целувки. Очевидно той самият беше твърде потресен, за да й попречи.

— Представете си, Луця — говореше с тих глас, — представете си, не успяха да открият засегнат нерв. Не е засегнат и никакъв мускул. Опитахме всичко. Имаше много добри специалисти. Решиха, а и аз споделям това становище, че нищо повече не може да се направи. Забелязах, че всичко до голяма степен се обуславя от психическото състояние. Колкото съм по-възбуден и по-раздразнен, толкова повече се засилва треперенето. А нощем например, когато спя, престава напълно.

Луця стискаше ръката му с двете си ръце, сякаш искаше с това сърдечно ръкостискане да спре треперенето й.

— Нищо. Това е нищо. Не тъжете. Не забравяйте, че аз винаги ще бъда с вас. Нали и досега всъщност не сте правили всички операции сам. В много случаи беше достатъчно само да поставите диагнозата и да дадете инструкции.

Вилчур я погали по косата.

— Знам, знам, мила Луця. Има и по-тежки осакатявания от моето. В края на краищата аз съм свикнал с осакатяванията повече от всеки друг. Ще се справим някак си.

На следния ден дойде доктор Павлицки, който бе чул, че Вилчур се е върнал. Той също беше потресен от състоянието на ръката на професора и каза сякаш случайно:

— Досега наистина не съм имал щастието да слушам вашите лекции и да наблюдавам клиниката ви, господин професоре, но сега нахалството ми ще стигне дотам — да се възползувам от това, че сте тук, за да попълня оскъдните си познания по хирургия. Тъй като познавам вашата добрина, смятам, че няма да откажете да ми давате указания и възможност да практикувам под ваше наблюдение.