Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Наистина ли е добре така? — попита тя сериозно.

— Мила Луця, поне малко от малко да разбирах от всичко това.

Донка клекна пред Луця и опъвайки роклята надолу, каза:

— Ако тук се отпусне подгъвът с два сантиметра, дължината ще бъде много добра.

Вилчур се окашля.

— Хм. Когато свършите, моля ви, обадете ми се.

— Добре, добре — разсеяно каза Луця. — Ей сега свършваме.

Вилчур излезе и седна на терасата до Йемьол, който свиваше цигари. По-рано той никога не се занимаваше с това. Вилчур бе свикнал сам да си прави цигарите, а Йемьол вземаше от кутията му толкова, колкото му бяха нужни. Откакто обаче професорът се беше върнал, стана ясно, че със своята трепереща ръка не може да прави дори такова просто нещо. Един ден Йемьол забеляза това и оттогава, без да каже нито дума, започна сам да ги прави.

По-рано, когато гледаше как професорът свива цигари казваше:

— Една малка подробност, толкова характерна за човека. Мисълта за бъдещето, макар и за следния миг, но за бъдещето.

— Виждаш ли нещо лошо в това? — питаше Вилчур.

— Naturellement, sir. [81] Естествено, сир (фр.). — Б.пр. Как е възможно вечно да си блокираш мозъка с бъдещето? Не виждаш ли катастрофалните последици от такъв Standpunkt [82] Гледище (нем.). — Б.пр. ?

— Признавам си, приятелю, че не ги виждам.

— Защото не умееш да гледаш философски на нещата, darling. Я си помисли: хората непрекъснато мислят за утре. Всеки ден за утре. И само за утре. Благодарение на това не забелязват една такава дреболия като днешния ден. Не забелязват настоящето. Вечно живеят с утре. А когато това утре най-после стане реална действителност, когато часовникът отмери съответното количество часове и ги пренесе в това утре, те вече не му обръщат никакво внимание. Защото като побъркани са се втренчили в следващото утре. Около тях непрекъснато събития, множество проблеми, нещо става. Но те не могат да видят всичко, не го виждат, не са в състояние да съсредоточат вниманието си върху него, защото то изцяло е концентрирано в бъдещето. Ако пишех монография за нашето време, щях да й сложа заглавието: „Хора без настояще“ В такива условия едва на смъртното си легло, когато чуе от устата на лекаря, че за него вече няма никакво утре, човек забелязва своето днес. Уви, това днес не е привлекателно. И ето с какъв happy end свършва дългият филм на живота на двуногата твар, лишена от окосмяване и обременена от психозата да гони утрешния ден. Не мислиш ли, маестро, че в това има някаква парадоксално разточителство? Не смяташ ли, че тази система на съществуване се базира на стабилната основа на кретенизма? Ако ми кажеш, че тази система е отличен наркотик срещу осъзнатата смрадлива досада на днешния ден, ще ти отговоря, че във всичко това виждам дълбока нравственост. Ненапразно от дълги години лекарите се отнасят враждебно към използване на наркотици при раждане. Сигурно имат някакви основания. Защо тогава човек, който се ражда днес, трябва да се наркотизира с трескавата мисъл за бъдещето? Не можеш да бъдеш мъдрец, ако не познаваш настоящето, ако не го виждаш и не виждаш себе си в него. Сега вече знаеш защо аз съм мъдрец.

Затова, когато завари Йемьол да свива цигари, Вилчур усмихнато каза:

— Хе-хе, приятелю. Къде отиде твоята мъдрост, твоето отвращение към „системата на утрешния ден“?

Без да прекъсва работата си, Йемьол отговори:

— Моята мъдрост ще откриеш в ясния поглед на красивите ми очи, а отвращението — в гримасата на златните ми уста. Ако пък мислиш, че съм си променил мнението, много се лъжеш. Забелязах чисто и просто, че в последно време правиш цигарите небрежно и понеже обичам да пуша цигари с много тютюн, реших се на дребен компромис с противоречията на живота и направих малка отстъпка.

Вилчур погледна треперещата си ръка.

— Да. Небрежно… Прав си, приятелю. Постепенно ставам напълно негоден.

Йемьол едва забележимо сви рамене.

— И какъв е изводът?

— Тъжен.

— Не споделям вашето мнение. Смело мога да кажа, че съм изцяло против него и съм дълбоко убеден в това.

— Сега с какъв нов софизъм ще ме гощаваш? — Вилчур бледо се усмихна. — Сигурно няма да ми внушаваш, че загубата на ръка, крак, слух или зрение е весела работа.

— Весела — не е добре казано. По-сполучливо е — полезна.

— И в какво се състои ползата от тая загуба?

— В постепенността. Природата е мъдра и е измислила едно добро правило — живите същества да отвикват постепенно от живота. Как би могла по-лесно да приложи това правило — ако не, като постепенно прекъсва контактите на човека със света, който го заобикаля, нали? Обикновено смъртта идва тогава, когато животът вече не струва кой знае колко. Ревматизмът прави ръцете несръчни, подаграта елиминира краката, ще си позволя така да се изразя излизат от обръщение, стомахът не приема никакви вкусни ястия и не смила нищо друго, освен отвратителни кашички, бъбреците не пропускат и най-малката чашка първокласна водка, сърцето не позволява да участваш в състезания по бягане, ушите не чуват песента на славея и ромона на ручеите, носът не различава аромата на старата лула от аромата на момината сълза, очите не са в състояние да видят очарованието и на най-красивата жена, а даже и да го съзрат, организмът няма да реагира, тъй като останалото отдавна вече е излязло в пенсия. Всичко това е композирано чудесно и логично. Човек постепенно се изолира от нещата на живота. В него добре работи само мозъкът, който, разбира се, трябва да се утеши с нещо. Тогава той обикновено се утешава с това, че има друг свят, където можеш чудесно да съществуваш, без да употребяваш такива съоръжения като крайниците, стомаха, органа на обонянието и други подобни инструменти, които лесно се износват. Дори бих казал, че от страна на природата е много любезно да създаде един толкова лек преход от живота към смъртта. Старостта с всичките нейни неразположения е благодеяние за човека.