Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Вилчур го изгледа сериозно.

— Не, колега. Дори съм ви много благодарен. Обикновено сериозните операции ги правим сутрин. Така че идвайте при нас по това време.

— Ще се постарая да използвам всяка възможност — кимна Павлицки.

И наистина той започна да идва в болницата почти всеки ден и оперираше заедно с Вилчур или под негово ръководство. Тъй като действително не беше практикувал много по тия моста, можеше да си позволи да оперира безплатно, защото благодарение на своя брак беше материално осигурен и нямаше нужда да е печалбар.

Освен него в болницата често идваше на гости Юрковски. Вилчур не можеше да не забележи коя е главната цел на неговите посещения. Макар и да знаеше, че Луця изпитва към младия земевладелец само обикновена симпатия, веднъж я попита:

— Харесва ли ви господин Юрковски?

Тя го погледна изумено.

— Нима този въпрос може да има някакво значение?

Вилчур малко се смути.

— Ами не, моля ви се. Струваше ми се, че той идва тук главно заради вас.

Тя сви рамене.

— Може би. Ако вие сте недоволен, много лесно ще му дам да разбере, че идва тук прекалено често.

— Но какво има пак! — засегна се професорът. — Той е много приятен човек. А освен това защо трябва да скучаете? На вашата възраст и без това е голяма жертва да живеете в такава пустош, далеч от каквито и да било развлечения и забавления. Та нали вие трябва да имате някаква компания.

Тя го погледна и топло се усмихна.

— Вие много добре знаете, че аз не ламтя за развлечения и че вашата компания ми е напълно достатъчна.

Тя обаче не беше съвсем искрена, като говореше така, макар че може би сама не си даваше сметка за това. Всъщност имаше моменти, когато малко скучаеше. Ако тогава не идваше Павлицки или Юрковски, пишеше писма и писмата й бяха по-дълги от обикновено. Впрочем имаше повод да пише дълги писма. Почти всеки ден получаваше писма от Колски, а техният тон ставаше все по-тъжен и по-тъжен. Лесно беше да се досети, че е изпаднал в някаква меланхолия, и Луця смяташе за свое задължение да го утешава и да му върне вкуса към живота.

Въпреки симпатията, която изпитваше към Юрковски, след разговора с Вилчур тя реши да поговори с младия земевладелец и ясно да му даде да разбере, че неговите посещения в болницата няма да доведат до резултата, който той очаква. Случаят обаче реши всичко. Един следобед Юрковски дойде на гости заедно със сестра си. Тя беше вече немлада госпожица с приятна външност и болнав вид. Беше дошла да ги покани на бал в Ковалево по случай именния си ден. И майката на Юрковски настойчиво канеше Вилчур и Луця. Професорът, когато чу това, искрено се засмя.

— Но, драги мои! Аз и бал! Не си спомням откога не съм бил на бал. А не съм танцувал от студентските си години. За какво съм ви аз?!

— Не можете да ни откажете — каза госпожица Юрковска. — Та нали на бала ще има много възрастни и много хора, които не танцуват. А мама толкова много настояваше. Много би искала да се запознае с вас, господин професоре. Толкова е слушала за вас и от брат ми, и от хората.

— Но аз нямам и фрак — отбраняваше се той.

Оказа се обаче, че и това не е пречка, защото по тия места рядко се обличаха официално, когато отиваха на забави в съседните имения.

Вилчур погледна Луця, сякаш чакаше тя да подкрепи отказа му. Най-неочаквано обаче Луця се присъедини към тях.

— Ако наистина официалното бално облекло не е задължително, ние бихме могли да се възползваме от поканата.

Тя се усмихна на Юрковска и добави:

— И аз много отдавна не съм танцувала, а толкова много обичам танците.

— Е, тогава няма какво да говорим — със замах се плесна по коленете Юрковски. — Значи в събота в шест часа ви изпращам колата и всичко е наред.

Вилчур повече не се противи, всъщност нямаше право да откаже на Луця удоволствието да потанцува — знаеше, че тя няма да отиде без него. А в това, че за нея балът беше удоволствие, и то не каквото и да е, той се убеди на следния ден, когато я завари да разпаря някаква рокля. Оказа се, че с помощта на Донка беше започнала да преправя своята празнична варшавска рокля в нещо, което трябваше да замести балния тоалет. Беше толкова заета, че когато Вилчур влезе, едва го забеляза.

— Мисля, че ако се отрежат три сантиметра тук — казваше развълнувано на Донка — и ако тук се направи набор, плохите ще падат по-добре.

Като придържаше разперената рокля на ханша и на раменете си, Луця я надипляше.

— Чудесно пада — каза Вилчур със снизходителна усмивка.