Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Професорът каза, че дори и престъпникът трябва да се спасява. Да. Да. Но има престъпления, такива престъпления, които изключват милосърдието.

Възбудена от случилото се, тя дълго не можа да заспи. Обмисляше текста на телеграмата, която щеше да изпрати рано сутринта. Искаше да напише горчиви и оскърбителни думи, но като размисли, все пак съзна, че това щеше да бъде нелоялно спрямо Вилчур.

Рано сутринта реши сама да занесе телеграмата в Радолишки. На излизане от болницата срещна конник, изпратен от Ковалево. Носеше писмо от младия господар. Тя се учуди, когато видя на плика името на професора, а не своето. Това я заинтригува. Какво ли можеше да пише Юрковски на Вилчур? Предаде писмото, без да попита за съдържанието. Вилчур мълчаливо отвори плика, прочете писмото и като видя, че Луця чака, реши, че трябва да обясни:

— Ах, нищо, госпожице. Дреболии. Снощи разговаряхме по един въпрос, който господин Юрковски смята за толкова важен, че ми изпраща допълнителни сведения.

Всъщност в писмото се казваше следното:

„Уважаеми господин професоре!

Вчера попрекалих с алкохола и не бях на себе си. Струва ми се, че си позволих да Ви разказвам, уважаеми господине, някакви неприлични историйки. Напълно съзнавам, че нищо не е в състояние да ме извини. Много Ви моля все пак да ме извините. Приемете моите най-искрени съжаления и Ви моля, господин професоре, да забравите обидата.

С дълбоко уважение:

Откакто докараха професор Добранецки в болницата, преместиха всички пациенти от цялото крило „Б“ на първия етаж, за да се осигури абсолютно спокойствие на тежко болния. Лекарят, който идваше, както и целият персонал, трябваше да обуват плъстени чехли и да говорят шепнешком.

В последната стая, където беше настанен Добранецки, прозорците бяха заслонени и цареше полумрак. Болният не можеше да понася както светлината, така и силния шум. Под влияние на единия или другия дразнител той получаваше силни болки под черепа, които не намаляваха и след най-силните дози пантопон и морфин. До леглото му денонощно на смени дежуреха лекари. Освен това и съпругата на професора оставаше с часове край него.

Когато се отдалечаваше, болният изискваше тя да е при него. Състоянието му веднага се влошаваше, пулсът отслабваше, болките се увеличаваха, по страните му бликаха сълзи, които някой постоянно трябваше да трие. После изведнъж на лицето му се появяваше израз на облекчение. Необикновено изостреният му слух разпознаваше стъпките й в коридора, които другите все още не бяха чули. Когато тя сядаше до леглото му, той взимаше ръката й, затваряше очи и или мълчеше с часове, или й шепнеше нежни думи за това, че я обича, че е красива, че е живял за нея и че никак не му е тежко да се раздели с този свят, но не иска и не може да остави нея.

Понякога, най-често нощем, той губеше съзнание. Тогава получаваше конвулсии, след това повръщаше, после имаше страшни болки и бълнуваше несвързано.

Нина беше обезумяла. Никой от старите й познати не можеше да я познае. Без грим, сресана небрежно, с големи сенки под очите, тя ходеше като побъркана. И както преди, изглеждаше учудващо млада, така сега изведнъж се бе състарила.

— Вижте колко страда — казваха всички. — Това се казва любов.

Лъжеха се. Нина страдаше по други причини. Знаеше до какви неизбежни последици ще доведе смъртта на съпруга, й. От момента, когато Вилчур се беше оттеглил и той бе приел ръководството на болницата, материалното им положение наистина се беше оправило, но още не бяха успели да изплатят, макар и малка част от дълговете си. За Нина смъртта на мъжа й беше равносилна на пълна мизерия. Мизерия, която щеше да я доведе до загуба на общественото положение, удобствата, тоалетите, значението, красотата и успехите. Малко хора знаеха, че тя наближава четиридесетте. С цената на неограничени средства и много усилия тя бе поддържала красотата си, с която бе блестяла на младини. Сега, когато заставаше пред огледалото, я обхващаше отчаяние. Много добре знаеше, че не може да започне нов живот; че със смъртта на мъжа й нейната кариера на хубава жена ще приключи изведнъж като отрязана с нож. На успех сред мъжете можеше да разчита само докато се поддържаше, докато се обличаше елегантно и, търсена от обществото, сияеше със своя чар. Никой мъж нямаше да погледне една бледа, лошо облечена и изтерзана жена.

И когато тя казваше на мъжа си със страстен повелителен глас: „Трябва да живееш! Ти ще живееш!“, това същевременно значеше: „Аз искам да живея, а твоята смърт е и моя смърт“.